Фурната тихичко прещракваше, докато изстиваше след почти тричасово непрекъснато печене. От хола се разнасяха гласове и звънък смях — един от приятелите на Димитър разказваше нещо за служебно парти, а Елена неволно се усмихна, щом чу плътния, разпознаваем смях на съпруга си. Вечерта се подреждаше точно така, както си я бе представяла през седмиците на планиране.
Тя побутна с лакът вратата на кухнята, за да изнесе основното ястие, и застина още на прага.
Снежана Димитрова беше надвесена над масата. Пред нея стоеше купа с руска салата, а в ръката ѝ — голяма лъжица. С методична, почти хирургическа прецизност тя прехвърляше от салатата в прозрачен пластмасов съд. До прозореца Виктория внимателно преглеждаше канапетата в подноса и отделяше тези със сьомга настрани.
— Тези ще си взема — промълви тя, без дори да погледне нагоре. — Със сирене не ми харесват, някак остро ми идва.
Елена примигна. После още веднъж, сякаш гледката щеше да изчезне.
Ястията на масата едва бяха докоснати. Празненството беше започнало преди по-малко от час. Гостите в хола дори не бяха стигнали до топлото — именно него тя се канеше да поднесе.
— Снежана Димитрова? — гласът ѝ прозвуча колебливо, като въпрос.
Свекървата вдигна очи. В тях нямаше нито притеснение, нито сянка от неудобство — само лека досада, че я прекъсват насред нещо важно.
— О, Елена. Спокойно, внимавам. Няма да го смачкам.
Контейнерът вече беше наполовина пълен. На стола до масата Елена съзря отворената чанта на свекърва си, а вътре се подаваше още един празен съд — този път по-голям.
С Димитър се бяха оженили преди половин година — в края на март, когато по тротоарите още се трупаха мръсни остатъци от сняг. Тя беше на двайсет и седем, той — на трийсет. И двамата вярваха, че следват правилния ред: първо професионално израстване, после сериозна връзка, а едва след това семейство.
С близките на Димитър тя се запозна два месеца преди сватбата.
Елена помнеше онова гостуване до най-дребния детайл. Стар панелен блок в покрайнините, пети етаж без асансьор, мирис на овехтели мебели и лека кисела нотка в антрето. Снежана Димитрова я посрещна без усмивка, измери я от глава до пети и отсече:
— Влизай. Само се събуй, че измих пода.
Масата беше подредена пестеливо: няколко резена евтина наденица, хляб и няколко краставици. Чайникът свиреше, но захарница така и не се появи.
— Не обичаме излишества — поясни свекървата, щом забеляза погледа ѝ. — Сладкото не е полезно.
Елена беше израснала в съвсем различна среда. В дома на родителите ѝ масата изобилстваше дори в обикновен делничен ден — „ако случайно някой намине“. Майка ѝ приемаше празния хладилник като лична обида. Гостите си тръгваха сити до притихване, а накрая неизменно получаваха пакет с домашни сладки „за из път“.
Тя се стараеше да не прави сравнения. Различни хора, различни навици, различни разбирания. Димитър я беше предупредил, че майка му е „пестелива“ и „не понася показността“. Елена кимаше и се убеждаваше, че това дори е плюс — разумно отношение към парите, практичност.
По време на сватбата за първи път усети бодване на тревога.
Бяха избрали малък ресторант — без разкош, но уютен и приличен. Храната беше достатъчна, всички останаха доволни. Когато тържеството привършваше, Елена случайно мина край служебния вход и видя как Снежана Димитрова разговаря с един сервитьор.
— Това и това опаковайте, моля — посочваше тя таблите с остатъците. — Имаме куче, жалко е да се хвърля.
Момчето послушно прибираше кутиите. А Елена отлично знаеше, че никакво куче нямаше.
Тогава тя не каза нищо на Димитър. Обясни си случката със следсватбената суматоха, с умората и със собствената си прекалена чувствителност, убедена, че просто преувеличава и че подобни дреболии не заслужават внимание.
