По-късно тя си обясни случилото се със сватбената лудница, с изтощението и с това, че вероятно е станала прекалено подозрителна. В крайна сметка — храната щеше да се развали, нали така?
След това започна ремонтът. Четири дълги месеца, изпълнени с прах до тавана, разгорещени спорове за цвета на плочките, безсънни нощи и безкрайни обиколки по строителните хипермаркети. Когато апартаментът най-сетне заприлича на дом, Елена реши, че е време да го отпразнуват подобаващо.
— Да поканим всички — предложи тя на Димитър. — Твоите родители, моите, приятели. Да направим истинско новоселие.
Тя се хвърли в организацията така, сякаш подготвяше най-важното събитие в живота си. Три дни обмисля менюто до най-малкия детайл. Два дни обикаля магазините, сравнява цени, подбира продукти, търси най-доброто. В нощта преди празника почти не мигна — приготви салата „Оливие“, херинга под шуба, печено пиле с подправки, канапета, два различни домашни сладкиша. На сутринта кухнята ухаеше на тържество, а тя едва стоеше изправена от умора.
— Ами ако не стигне? — прошепна тя, оглеждайки отрупаната маса.
— Ти сериозно ли? — засмя се Димитър. — Това ще нахрани цял полк.
Гостите започнаха да пристигат към шест вечерта. Дойдоха приятелите на Димитър, колеги на Елена, родителите ѝ, които донесоха внушителна торта. Снежана Димитрова и Виктория се появиха последни — без букет, без подарък, с еднакво стиснати устни и хладни погледи.
— Хубаво сте се уредили — подхвърли свекървата, оглеждайки антрето. Тонът ѝ не звучеше като похвала.
Първият час мина спокойно. Чашите звънтяха, Димитър вдигна наздравица, разговорите се разляха свободно. Елена почти се отпусна, почти си позволи да повярва, че всичко ще протече нормално.
После започна да забелязва детайли.
Снежана Димитрова седеше в края на дивана, без особено да се включва в разговорите. Очите ѝ обаче непрекъснато се връщаха към масата — пресмятащи, внимателни, сякаш оглеждаха витрина. Погледът ѝ шареше по чиниите така, както човек избира стока — кое си струва, кое е по-изгодно.
Когато Елена поднесе топлото ястие, свекървата едва забележимо изкриви устни.
— Пиле… Можеше и телешко. Но както и да е.
Виктория стоеше до майка си и демонстративно ръчкаше салатата с вилица. На сватбата Елена беше видяла как тя прибира шоколадови бонбони от купичката в чантата си — не един-два, а цяла шепа. Тогава се беше убедила, че сигурно греши.
Сега спомените изплуваха един след друг.
Букетите от сватбата — цветята на гостите, които Снежана Димитрова събра в края на вечерта и отнесе със себе си с обяснението: „Ще увяхнат, поне аз ще ги сложа във вода.“ Половината бонбони от масата — същите, които Елена беше избрала специално.
Тя разклати глава, сякаш можеше да прогони мислите. Дреболии. Няма смисъл да си разваля празника.
Но половин час по-късно, когато влезе в кухнята, за да вземе десерта, и видя свекърва си с пластмасова кутия над купата с „Оливие“, нещо в нея се пропука.
Това не беше въпрос на храна. Изобщо не беше.
— Снежана Димитрова? — Гласът на Елена ѝ прозвуча чужд, далечен. — Какво правите?
Свекървата дори не спря. Лъжицата продължи да загребва салатата методично.
— Слагам си малко за вкъщи. Няма да изядете всичко. А утре сме на работа — кой ще готви?
— Мамо, има и от канапетата с червената риба — обади се Виктория. — Да взема и от тях?
Елена остана на прага. По гърба ѝ полази студ. От хола се чуваше смях, някой пусна музика. Празникът течеше, а тук, в нейната кухня, две жени спокойно прибираха храна, до която гостите още не бяха посегнали.
— Хората още не са опитали — каза тя тихо. Гласът ѝ звучеше равен, но ръцете ѝ трепереха. — Моля ви, върнете го обратно.
Снежана Димитрова най-сетне спря. Вдигна глава и я погледна с искрено недоумение.
— Елена, недей да се стискаш. Има предостатъчно. Никой няма да забележи.
— Аз ще забележа. И това е моят дом.
В кухнята настъпи тежка, напрегната пауза, в която дори музиката от съседната стая сякаш притихна.
