— …се сблъска с какви ли не пречки — въздъхна Десислава с престорена умора. — Майсторите се бавят, доставиха неподходящи материали… Ще се наложи да останем при вас още малко.
— Колко „още малко“? — попита тихо Елена, без да откъсва поглед от нея.
— Ами… два, най-много три месеца — отвърна свекървата нехайно и махна с ръка. — Какъв е проблемът? Нали не ви пречим?
Пръстите на Елена неусетно се свиха в юмрук. Още два-три месеца? Още толкова време да търпи същото напрежение, същото нахлуване в личното ѝ пространство?
— Георги, миличък — пропя изведнъж Десислава с широка усмивка, — ами ако изобщо не бързаме с този ремонт?
Елена я погледна неразбиращо.
— Можем просто да продадем апартамента си и да се нанесем тук. Ще живеем всички заедно. Място има предостатъчно!
Светът на Елена сякаш замръзна.
— Страхотна идея, мамо! — оживи се Георги. — Нали, Елена? На теб самата ти е трудно, а така ще си помагаме.
Тя бавно вдигна очи към него.
— Какво каза? — произнесе тихо, но отчетливо.
— Разбира се — намеси се и Калин с делови тон. — Младите имат нужда от подкрепа. А и когато се появят деца, ще сме насреща.
Елена се отпусна на стола. Тялото ѝ натежа, сякаш някой бе поставил камък върху гърдите ѝ. Кога животът ѝ се превърна в подобна нелепост? В кой момент престана да бъде господар в собствения си дом?
— Не — каза тя ясно.
— Как така „не“? — Десислава се обърна рязко към нея.
— Казах не — повтори Елена, като едва удържаше гласа си стабилен. — Това жилище е мое. И няма да…
— Твое? — присви очи свекървата. — А семейството къде остава? Георги, чуваш ли как говори жена ти?
Георги се намръщи.
— Елена, защо реагираш така? Майка ми е права. Да сме заедно ще е по-лесно…
— По-лесно за кого? — тя рязко се изправи. — По-лесно ли е да живея под непрекъснат контрол? Да слушам как ми се нарежда в моята кухня?
— Ние ли сме ти чужди хора? — възмути се Десислава.
— Това ли ви дава право да решавате вместо мен какво да става с имота ми? — гласът на Елена трепна, но вече не от колебание, а от натрупан гняв.
Георги скочи от мястото си.
— Престани да викаш на майка ми! — извика той. — Преди не беше такава…
Елена пое дълбоко въздух, за да преглътне буцата в гърлото си.
— Да, преди бях различна. Преди осъзнах колко далеч сте стигнали.
Десислава разпери ръце театрално.
— Георги, ще ѝ позволиш ли да ни говори така?
Погледът на мъжа се местеше неспокойно между майка му и съпругата му, но в този миг Елена вече бе взела решение.
— Елена, нека обсъдим спокойно… — опита се той.
— Не, Георги. — Тя се изправи още по-уверено, макар очите ѝ да пареха от напиращите сълзи. — Стига толкова. Месец и половина мълчах. Търпях да пренареждате шкафовете ми, да местите вещите ми, да ми казвате какво да правя в собствения си дом, в собствения си живот.
— Искахме само да помогнем — обади се Калин примирително. — Да внесем ред…
— Ред? — обърна се тя към него с невярващ поглед. — Кой ви е молил? Тук важат моите правила. Това е моят дом!
— Колко грубо! — прошепна Десислава, устните ѝ пребледнели от възмущение. — Георги, наистина ли ще позволиш това?
Елена усети как силите я напускат, но на тяхно място се настани студена решителност. Колко още щеше да търпи? Докога щеше да играе ролята на гост в собствения си апартамент?
— Напуснете — изрече тихо, но думите ѝ прорязаха въздуха.
— Какво? — Десислава застина, държейки лъжицата във въздуха, сякаш не бе сигурна дали е чула правилно.
