— Как така ще твърдиш, че това е само твоят апартамент? Всички живеем тук! Нямаш право еднолично да решаваш кой да остане и кой да си тръгне! — избухна свекървата.
— Казах „не“ — повтори Елена, опитвайки се с усилие да запази самообладание. — Жилището е мое. И няма да позволя…
— Твое ли? — прекъсна я Десислава с недоверчив присвити очи. — А семейството къде остава? Георги, чуваш ли какво говори жена ти?
Елена отключи входната врата бавно, сякаш всяко движение ѝ тежеше. Беше почти девет вечерта. Задържа се в офиса заради важен проект, който погълна целия ѝ ден. Щом прекрачи прага, я посрещна познатият шум — напрегнати гласове и напрежение, което сякаш никога не стихваше.
— Пак се прибираш късно! — поде Десислава още преди Елена да събуе обувките си. — Георги те чака гладен!
С дълбока въздишка Елена свали палтото си. Напоследък домът ѝ не ѝ носеше усещане за уют, а по-скоро за чужда територия, в която е допусната по изключение.
Преди месец и половина, когато Георги я помоли родителите му да останат при тях заради планирания ремонт, тя прие без възражения. Стори ѝ се въпрос на две-три седмици — дреболия. Само че времето минаваше, а гостите не показваха намерение да си тръгват. Ситуацията постепенно се превърна в безкраен кошмар.
— Добър вечер — поздрави тя тихо, влизайки в кухнята.
Георги и Калин седяха на масата, вперили поглед в телевизора. Десислава тракаше съдове край печката с показна енергия.
— Помолих те да се прибираш най-късно до седем! — продължи укорително свекървата. — В нашето семейство има ред — вечеряме навреме!
Елена отвори хладилника и се постара гласът ѝ да звучи спокойно.
— Имах служебни ангажименти. Трябваше да приключа нещо важно.
— Все работа, работа… — подхвърли иронично Десислава. — А за съпруга ти кой ще се погрижи? Георги, кажи ѝ!
Георги се размърда неловко на стола си, сякаш търсеше къде да се скрие.
— Ели, може би наистина е по-добре да се прибираш по-рано… — измърмори той, без да я погледне.
Устните на Елена се свиха. Преди никога не ѝ беше правил забележки за работата. Откакто родителите му се нанесоха, всичко сякаш се промени. Или може би тя просто започна да вижда неща, които преди е подминавала?
— Точно така — намеси се Калин, отделяйки очи от екрана. — Жената трябва да мисли първо за дома си. В днешно време…
Елена се вкамени. Колко пъти беше чувала това „в днешно време“, изречено със снизхождение?
— Ще приготвя нещо — каза тя тихо, посягайки към покупките.
— Недей — махна с ръка Десислава. — Вече съм сготвила. И между другото, разместих ти шкафовете — всичко беше подредено неправилно.
Елена рязко се обърна.
— Какво означава „разместих“? Това е моята кухня, Десислава…
— Именно, твоя — отвърна тя с кимване. — Но трябва да има организация. Аз имам опит като домакиня.
Гневът бавно кипна в гърдите на Елена. Погледът ѝ се плъзна към масата — Георги седеше приведен, мълчалив и безучастен.
— И още нещо — добави Десислава, оглеждайки стените с критично око. — Отдавна ви е нужен ремонт. Всичко е остаряло.
Зъбите на Елена скърцнаха.
— Десислава — започна тя внимателно, — уговорката беше да останете при нас, докато приключи вашият ремонт. А той дори не е започнал. Не мислите ли, че е време да се заемете сериозно с него?
— О, ремонтът… — поде Десислава с въздишка, като махна небрежно с ръка, сякаш темата беше напълно незначителна, и се приготви да обясни защо всичко се е забавило.
