— Казах ви да напуснете апартамента ми — повтори Елена, този път по-силно, а гласът ѝ прозвуча твърд и непреклонен като камък. — Веднага. Съберете си нещата и излезте.
Настъпилата тишина притисна всички като тежък похлупак. Десислава пребледня до восъчна бледност, Калин я гледаше объркано, сякаш не разбираше езика, на който се говори, а Георги стоеше с леко отворена уста, неспособен да осмисли случващото се.
— Нямаш право… — започна Десислава, задъхано и невярващо.
— Имам — прекъсна я Елена, без да откъсва поглед. — Жилището е мое. Купено е на мое име. И от днес нататък никой тук няма да ми нарежда как да живея.
Без да чака отговор, тя се отправи към хола, където свекърите ѝ бяха настанени, и започна методично да прибира вещите им в куфарите. Движенията ѝ бяха бързи и точни, сякаш ако спре за миг, ще рухне. Всяка секунда ѝ се струваше безкрайна, но вътрешната ѝ решителност я държеше изправена.
— Елена, престани! — Георги сграбчи китката ѝ, объркан и разтревожен като дете, изгубено в тълпата. — Не можеш да постъпиш така с родителите ми!
— Мога — тя рязко освободи ръката си, стискайки зъби, за да удържи бурята в себе си. — И ако не си съгласен, можеш да тръгнеш с тях.
— Какво означава това? — Георги отстъпи крачка назад. — Гониш и мен ли?
— Не те гоня — отвърна Елена по-спокойно, но без колебание. — Давам ти избор. Или оставаш до мен и приемаш, че тук важат моите правила, или си тръгваш заедно с тях.
— Неблагодарница! — избухна Десислава, устните ѝ трепереха от обида. — Колко направихме за теб, а ти…
— Багажът ви е готов — прекъсна я Елена. — Имате пет минути да напуснете.
— Иначе какво? — присви очи Десислава с предизвикателна усмивка.
— Иначе ще се обадя в полицията — каза Елена равнодушно. — И ще подам сигнал за неправомерно пребиваване. Повярвайте ми, няма да се поколебая.
— Георги! — изписка Десислава, вкопчвайки се в ръката на сина си. — Ще стоиш ли и ще гледаш?
Но той остана на място, сякаш краката му бяха вкоренени в пода. Погледът му се местеше от майка му към съпругата му, а в очите му проблясваше паника. Никога досега не бе заставал пред подобен избор.
— Времето тече — напомни Елена, хвърляйки кратък поглед към часовника си. В гласа ѝ вече нямаше и следа от предишната умора.
Десислава отвори уста за нова тирада, но Калин неочаквано хвана ръката ѝ. Гласът му беше тих, ала категоричен:
— Да вървим, Десислава. Очевидно не сме желани тук.
— Как така не сме желани? — възмути се тя, лицето ѝ се изкриви. — Така ли се постъпва с роднини? Георги, кажи нещо!
Георги нервно пристъпваше от крак на крак, избягвайки очите на Елена. Това мълчание я нарани повече от всяка обида.
— Елена, може би не трябва чак толкова крайно… Нека да поговорим спокойно…
— Решението ми е окончателно — отвърна тя твърдо, сякаш самите стени зад гърба ѝ я подкрепяха. — Няма какво повече да обсъждаме.
С приведени рамене Десислава и Калин взеха куфарите си и тръгнаха към вратата. На прага Десислава се обърна още веднъж, очите ѝ влажни от сълзи.
— Георги, няма да ни изоставиш, нали?
Той стоеше неподвижен, разкъсан между две посоки, и разпери безпомощно ръце.
— Мамо, аз… ще опитам да говоря с Елена. Може би все още има начин да намерим решение.
