Новият инвеститор не просто влезе в компанията — той раздвижи всичко из основи. Започна мащабна реорганизация, а на Йоана ѝ предложиха да поеме ръководството на изцяло ново направление. Първата ѝ реакция беше колебание. Отговорността беше огромна, работата — почти непосилна, но възнаграждението… възнаграждението беше четири пъти по-високо от досегашното.
Иван прие новината с ентусиазъм. Онази вечер си позволиха малък празник — бутилка шампанско, късна вечеря и смели планове за бъдещето. Йоана уверяваше, че ще се справи, че няма да позволи на задачата да я пречупи.
И действително се справи. Работеше до изнемога — по дванайсет, понякога по четиринайсет часа дневно. Носеше папки и лаптоп вкъщи, заспиваше над отворени таблици и презентации. Усилията ѝ обаче даваха резултат. Само след три месеца новото звено започна да излиза на печалба, а след половин година се превърна в най-доходоносното в цялата компания.
През това време бизнесът на Иван започна да буксува. Първо затвори единия магазин — кризата удари, продажбите паднаха. После се раздели и с втория. Уверяваше я, че просто търси по-добра възможност, че оглежда пазара и скоро ще започне нещо по-перспективно.
Йоана не възрази. Вече разполагаха със стабилни средства. Нейните средства. Тя беше толкова погълната от работата, че дните се нижеха неусетно. Иван пое грижата за дома — готвеше, подреждаше, посрещаше я вечер с топла вечеря.
И тогава започнаха обажданията от Ралица.
Първоначално рядко. След развода тя остана сама с осемгодишния си син Никола. Бившият ѝ съпруг превеждаше издръжка редовно, но сумата стигаше едва за най-необходимото. Ралица работеше като продавач-консултант в магазин за козметика, докато не я освободиха.
— Представяш ли си — възмущаваше се Иван, — новата управителка решила да си доведе свои хора. Изхвърли Ралица без никакво свестно обезщетение!
Тогава Йоана предложи да помогнат. Преведе десет хиляди лева. После още толкова — за рождения ден на Никола. След това пак.
С времето телефонът звънеше все по-често. На два-три дни Ралица търсеше Иван — ту за такса за спортна секция, ту за сметки, ту за лекар. Той говореше дълго със сестра си, а после идваше при Йоана — намръщен, с виновен поглед.
— Йо, Ралица моли да ѝ пратим още пет хиляди. За училищни разходи на Никола…
Йоана само кимаше, отваряше банковото приложение и превеждаше сумата. Нямаше време да навлиза в подробности. Предстояха ѝ презентации пред инвеститори, отчет от двеста страници, преговори, съвещания до полунощ.
Връщаше се изтощена, вечеряше набързо, опитваше да свърши още малко работа и рухваше в леглото. Сутрин всичко започваше отначало.
— Йо — поде една вечер Иван, когато тя отново беше вперила поглед в екрана на лаптопа още на масата, — Ралица пак звъня.
— Хм? — без да откъсва очи от документа.
— Положението при тях било сложно. Никола израснал, трябва му нова униформа. И за занималнята трябва да се плати. И още…
Йоана вдигна глава. Иван стоеше насреща ѝ и нервно въртеше кухненска кърпа в ръцете си.
— Иване, аз съм страшно претоварена — каза тихо тя. — След два дни защитавам проект, а почти не съм спала. Ще направя нещо по-удобно — ще извадя допълнителна карта към моята сметка и ще я дам на Ралица. Нека сама плаща храната, сметките, секциите на Никола. Така няма да минаваме всеки път през теб.
Лицето му светна.
— Наистина ли? Сериозно ли говориш?
— Да. Но ѝ обясни ясно — картата е за необходимите разходи. Храна, битови сметки, нуждите на детето. Нищо повече.
— Разбира се! Ще ѝ кажа. Йо, много ти благодаря. Това ще ѝ облекчи живота страшно много!
Тя само кимна и отново се потопи в таблиците. Въпросът беше решен.
На следващия ден уреди картата и я предаде на Иван, който веднага я занесе на сестра си. Йоана дори не постави лимит — стори ѝ се излишно. Ралица беше зряла жена, едва ли щеше да прахосва чужди средства.
Първия месец всичко изглеждаше нормално. Йоана от време на време преглеждаше извлечението — супермаркети, комунални плащания, детски спортен клуб. Логично.
През втория месец изобщо не погледна. Компанията спечели голям търг и работата ѝ се удвои.
Третият месец обаче промени всичко.
— Къде беше тя тогава? — попита тихо Иван, вперил поглед в масата. — Знаеш ли?
Йоана поклати глава.
— Не. И, честно казано, не искам да знам. Това не е моя работа. Но че е харчила моите пари по ресторанти и бутици, вместо за сина си — това вече ме засяга.
— Никола не гладува! — избухна Иван. — Ходил съм у тях, всичко им е наред!
— С какви средства, Иване? — уморено отвърна тя. — С моите. Издръжката е двайсет хиляди лева и отива за ипотеката. Ралица не работи от година и четири месеца. Откъде идват останалите пари?
— Тя търси работа! Просто не намира подходяща!
— Не намира или не иска? — Йоана се наведе напред. — Не казвам, че сестра ти е лош човек. Но фактите са ясни — дадох ѝ карта за храна и сметки, а тя вечеря навън. Осигурих средства за Никола, а тя обикаля бутици.
— И какво от това, че са бутици? — сопна се Иван. — Една жена трябва да изглежда добре! Може би затова не я вземат на работа — защото няма приличен външен вид!
Йоана се облегна назад и го изгледа продължително.
— Сериозно ли говориш? Смяташ, че е нормално да харчи чужди пари за лукс, а после да се оплаква, че няма за сметки?
— Аз мисля, че ти нямаше право да постъпиш така! — гласът на Иван отново се повиши. — Не…
