— …не ме попита как минава денят ми в офиса? Нито веднъж не се поинтересува дали издържам на темпото, дали не ми идва в повече? — довърши тя, вперила очи в него.
Иван разпери безпомощно ръце.
— Но ти се справяше! Постоянно повтаряше, че всичко е наред, че контролираш нещата!
— Повтарях го, защото исках да е истина! — гласът ѝ се пречупи и за миг прозвуча по-силно, отколкото възнамеряваше. Тя си пое въздух дълбоко. — Казвах, че съм добре, защото знаех през какво минаваш. Магазините затвориха, търсеше нова посока, беше ти тежко. Не исках да добавям и моите тревоги към твоите.
Йоана се приближи до масата, взе бутилката с вода, която Емилия беше оставила, и отпи бавно, сякаш се опитваше да охлади не само гърлото си, а и мислите си.
— И какво се получи накрая? — продължи по-тихо. — Оказа се, че всичко нося сама. Работя сама, поемам ударите сама, печеля сама. А ти… ти просто съществуваш до мен. Като наемател, за когото плащам сметките.
— Това е несправедливо! — избухна Иван. — Аз поддържам дома! Готвя, чистя, пера, пазарувам!
— Така е — кимна тя. — Грижиш се за битовите неща. Но за това могат да се намерят хора. Мога да наема помощница. Мога да плащам на готвач или да поръчвам храна. Всичко опира до пари. А аз не мога да си купя човек, който да застане зад мен. Който да ме подкрепи, вместо да защитава чужди интереси.
— Ралица не е чужда! Тя ми е сестра!
— Знам. И точно затова ѝ помагах. Но помощта има граници. Това, което се случи, вече е използване. Тя прекрачи линията. А ти ѝ позволи.
Иван закри лицето си с длани. Раменете му леко потрепваха. Йоана го наблюдаваше и в гърдите ѝ нямаше буря, нито гняв — само празно пространство. Някога го беше обичала безрезервно. Някога бяха екип. Кога се разминаха?
— Какво следва сега? — попита той приглушено.
Тя се замисли. Въпросът тежеше повече от всичко изречено досега.
— Не мога да ти отговоря веднага. Трябва ми време. Да подредя мислите си. Да реша дали искам да продължа по този начин.
— Това означава ли… развод? — очите му бяха зачервени.
— Не знам — отвърна честно. — Не съм стигнала дотам. Но едно е ясно — така повече не може.
Тя погледна часовника на телефона си. След по-малко от двадесет минути започваше съвещание. Трябваше да изтрие следите от този разговор и да се събере.
— Иван, имам среща. Моля те, прибери се.
Той стана бавно.
— А на Ралица какво да кажа?
— Истината. Че картата беше за нужди, не за развлечения. И че повече няма да разполага с нея.
— Ще се разсърди.
— Това е неин избор — отвърна Йоана спокойно.
Той направи няколко крачки към вратата, после се обърна.
— Наистина не осъзнавах. И не съм искал да стане така.
— Вярвам ти — каза тя тихо. — Но понякога това не е достатъчно.
След като вратата се затвори, Йоана остана още няколко минути в заседателната зала, загледана през прозореца към оживения булевард. После се изправи, оправи блузата си, мина с пръсти под очите и се върна в кабинета.
Емилия я посрещна с притеснен поглед.
— Йоана Игоревна, съжалявам, не успях да го спра…
— Няма нищо, Еми — прекъсна я тя меко. — Всичко е наред.
— Да ви донеса ли кафе? Или чай?
— Благодаря, по-късно. Кои са за срещата?
— Финансите и юридическият отдел. Започват след петнайсет минути.
— Добре. Моля те, донеси папката по сделката.
— Вече е на бюрото ви.
Йоана кимна и се затвори в кабинета си. Отвори документите, но буквите се разпиляваха пред очите ѝ. Затвори папката и се облегна назад.
Раздяла? Възможно. Опит за спасение? Също. Но само ако Иван поеме отговорност и се промени. А дали е способен? Иска ли го истински?
Телефонът ѝ вибрира. Съобщение от Иван: „Прости ми. Разбрах. Нека опитаме да поправим всичко.“
Тя се взря в екрана няколко секунди, след което прибра телефона в чекмеджето. Не сега. В момента имаше други битки.
Отвори отново папката и се насили да чете — ред по ред, точка по точка. Работата не чака. Животът също.
Почука се. Влезе Пламен от финансовия отдел.
— Йоана Игоревна, готови сме.
— Идвам — отвърна тя, грабна лаптопа и документите.
В коридора мина покрай огледалото. От отражението я гледаше уверена, строга жена, с изправени рамене и ясен поглед. Никой не би предположил, че вътре в нея нещо се разклаща.
Тя се усмихна леко — тъжно, но решително. Ще издържи. Винаги е успявала.
И този път ще успее.
Късно вечерта, когато сградата почти беше опустяла и само охранителят долу прелистваше списание, Йоана все още седеше пред компютъра. Отчетите бяха изпратени, писмата — отговорени. Нямаше причина да остава. Освен че не ѝ се прибираше.
Погледна телефона. Три пропуснати повиквания от Иван. Две нови съобщения.
„Права си за всичко. Бях заслепен.“
„Моля те, дай ми шанс.“
Шанс… Може би. Но не веднага. Първо трябваше да разбере себе си — какво иска, каква иска да бъде, и дали пътят ѝ все още минава редом с неговия.
Тя написа кратък отговор: „Нека говорим през уикенда. Спокойно. Ще решим как да продължим.“
Изпрати съобщението, изключи компютъра и събра нещата си.
Навън есенната вечер беше мека и тиха. Градът блестеше в светлини, въздухът носеше аромат на печени кестени и кафе от близкото заведение. Йоана тръгна бавно към колата си, пое дълбоко дъх и усети как напрежението постепенно се оттича.
Ще се справи. С решението, с разговора, с последствията.
Защото винаги се е справяла.
И ще се справи отново.
