Йоана хвърли бърз поглед към часовника на стената — показваше десет и четиридесет. Оставаше ѝ да довърши още един финансов отчет и да изпрати писмо до инвеститорите, след което най-сетне можеше да си позволи кратка почивка. Протегна ръка към чашата с изстинало кафе, когато на прага на кабинета ѝ се появи Емилия. Секретарката изглеждаше притеснена.
— Йоана Игорова, извинете… съпругът ви е тук. Обясних му, че сте заета, но той…
Емилия не успя да довърши. Иван нахлу вътре без почукване — лицето му пламтеше, очите му святкаха гневно. Йоана рязко се изправи.
— Иване? Какво става?
— Какво става ли?! — гласът му кънтеше по целия етаж. — Наистина ли питаш? Как можа да блокираш картата на сестра ми? Реши да я изложиш пред хората ли?
Йоана усети как пребледнява. През стъклената преграда ясно виждаше как колегите се обръщат към тях. Пламен от финансовия отдел беше застинал с телефон до ухото. Новата стажантка ги гледаше с широко отворени очи, сякаш забравила да диша.
— Иване, моля те, по-тихо — каза тя с усилие да запази самообладание. — Да отидем в заседателната и да поговорим спокойно.
— Няма да ходя никъде! — отсече той, размахвайки ръце. — Знаеш ли какво преживява Ралица в момента? Обади ми се в истерия! Била в магазина с пълна количка и на касата ѝ казали, че картата е невалидна. Опашка зад нея, всички я зяпат!
— Иване…
— Плачеше! Каза, че никога не се е чувствала толкова унизена! Осъзнаваш ли какво направи?
Йоана затвори очи за секунда, пое дълбоко въздух и с твърд тон произнесе:
— Иванe. В заседателната. Сега.
Нещо в гласа ѝ го накара да замълчи. Тя заобиколи бюрото, хвана го внимателно за лакътя и го поведе към изхода. Минавайки покрай вцепенената Емилия, тихо добави:
— Донесете ни, моля, по една чаша вода.
В заседателната Йоана затвори плътно вратата и спусна щорите. Иван крачеше напред-назад, все още кипящ.
— Е, ще обясниш ли? — изстреля той. — Какво ти хрумна?
Тя се облегна на ръба на масата и го погледна продължително. Учудващо, но в този момент не изпитваше гняв. Само дълбока, изтощителна умора.
— Иване, дадох картата на Ралица преди три месеца. Спомняш ли си при какви условия?
— При какви условия? — сопна се той. — Каза, че ще ѝ помогнеш, това беше!
— Не точно. Казах, че ще извадя допълнителна карта към моята сметка, за да покрива належащи разходи — уроците на Никола, сметките, храната. Подчертах „належащи разходи“. Спомняш ли си?
Иван се отпусна тежко на стола и скръсти ръце.
— И тя това е плащала!
Йоана извади телефона си и отвори банковото приложение.
— През първия месец — да. Виж юли. Спортен клуб — три хиляди лева. Хипермаркет — седем. Комунални услуги — пет. Аптека — хиляда. Всичко изглежда нормално.
— Ето, значи няма проблем! — оживи се той.
— Изчакай. Август. Сметки и храна — да. Но какво е това? Бутик за дамски дрехи — двадесет и три хиляди. Ресторант — дванадесет. Салон за красота — осем. После още едно заведение, още един магазин.
Тя превъртя надолу.
— Септември — същата картина. Октомври — още по-зле. За два месеца разходите надхвърлят двеста хиляди лева, от които едва около шейсет са за реално необходими неща.
Иван замълча, вперил поглед в екрана.
— А знаеш ли къде е била тази сутрин, когато картата „изненадващо“ е отказала? — Йоана докосна последната транзакция. — В ресторант. Осемнадесет хиляди лева сметка. В единайсет преди обед. Работен ден. Това ли наричаш покупки за Никола?
— Може би е имала делова среща… — промълви той несигурно.
— Деловa среща? — повдигна вежди Йоана. — С жена, която от година и половина твърди, че си търси работа? Или само го твърди?
Тя остави телефона на масата между тях.
— Най-много ме боли не сумата. Мога да си позволя да помагам. Това, което ме наранява, е заблудата. Всяка вечер ми обясняваше колко ѝ е трудно — че няма средства за тренировките на Никола, за ремонт, за яке на детето.
Гласът ѝ леко пресекна.
— А в същото време обядва по скъпи ресторанти с мои пари. И по всичко личи, че не е сама.
— Намекваш ли, че… — започна Иван, но думите му увиснаха.
— Не намеквам. Гледам фактите. Осемнадесет хиляди лева за обяд означават минимум трима души. В работен ден. По обяд. Сестра ти едва ли е била на интервю.
Иван прокара ръце през лицето си. Йоана го наблюдаваше внимателно — сякаш го виждаше за първи път от месеци. Косата му беше прошарена, около устата се бяха вдълбали бръчки, а в очите му се четеше умора. Преди година, когато лежаха вечер и крояха планове за бъдещето, той изглеждаше различен.
Преди година животът им беше съвсем друг.
Всичко започна неочаквано. Тогава Йоана беше обикновен мениджър на средно ниво в консултантска компания — със стабилна, но далеч не главозамайваща заплата. Иван управляваше два малки магазина за електроника. Живееха прилично — без разкош, но и без лишения.
И после в компанията се появи нов инвеститор, който донесе със себе си промени, за които тогава никой от тях не подозираше колко дълбоко ще преобърнат живота им.
