— …ме предупреди, а просто я спря! И то пред хора — направо я унизи! — Иван размахваше ръце, видимо разтърсен. — Ралица е съсипана, казва, че повече никога няма да ни потърси за помощ!
— Чудесно — отвърна Йоана хладно. — Точно това целях.
Думите ѝ увиснаха във въздуха като плътен дим. Иван я гледаше с невярващ поглед, сякаш току-що беше чул нещо на чужд език.
— Какво… какво каза?
Йоана бавно се изправи и отиде до прозореца. Под тях градът кипеше — хората бързаха по задачите си, автомобилите се нижеха в безкрайна колона, всеки преследваше своето ежедневие. А тук, в тази стъклена заседателна зала, нещо далеч по-крехко се пропукваше. Странното беше, че вместо болка тя усещаше облекчение.
— Иване — започна тихо, без да се обръща, — когато се оженихме, аз бях на двадесет и четири, ти — на двадесет и седем. И двамата работехме, и двамата печелехме, крояхме планове, мечтаехме. Спомняш ли си?
Той не отговори.
— Сега съм на тридесет и една. Работя по четиринадесет часа на ден. Носѝм служебни папки у дома, приключвам задачи до полунощ. Не съм виждала приятелките си от месеци — нямам време. Не помня кога за последно съм ходила на кино. Спя по четири часа, главата ме цепи постоянно и вземам хапчета, за да изкарам до вечерта.
Тя се обърна. Иван седеше, подпрял чело в дланите си.
— А ти от година не работиш. И това не ме е притеснявало — могла съм да издържам семейството ни. Но вместо подкрепа, всяка вечер слушам разкази за драмите на сестра ти. Вместо да ми помогнеш с проектите, които нося вкъщи, ти висиш с часове на телефона с Ралица. Вместо да ме прегърнеш, когато се разпадам от умора, ме питаш дали мога да преведа още пари.
— Йоана…
— Изчакай. Още не съм приключила. — Тя се върна до масата и взе телефона си. — Дадох картата на Ралица не от великодушие. Бях на ръба. Нямах сили всяка вечер да слушам за нейните „спешни“ проблеми. Реших, че ако ѝ осигуря средства, темата ще приключи. Мислех, че така ще си купя спокойствие. Оказа се, че съм се лъгала.
Тя му показа банковото извлечение.
— Виж тази операция. Седемнадесети септември, събота. Ресторант — двадесет и три хиляди лева. В същия ден имах най-важната среща в кариерата си. Подготвях се три седмици. Помолих те само да бъдеш до мен. А ти каза, че трябва да отидеш при Ралица — имала проблем с интернета. Спомняш ли си?
Иван кимна, без да вдига поглед.
— Прекарах деня сама. Отидох на срещата сама. Спечелих договора сама. Прибрах се вкъщи — празно. Ти се върна след полунощ. А сестра ти, както се оказва, е вечеряла в скъп ресторант. С моите пари.
Йоана седна срещу него.
— И още нещо. Двадесет и трети октомври, сряда вечер. Беше адски ден — напусна ключов служител, аз разчиствах хаоса до десет часа. Прибрах се съсипана. Помниш ли какво ми каза?
Тишина.
— „Ралица се обади, нямат пари за таксата на Никола в детската градина. Трябват пет хиляди.“ Нито „здравей“, нито „как мина денят ти“. Само искане. По-късно проверих — същия ден тя е купила ботуши за двадесет и осем хиляди лева. В бутик в центъра.
Мълчанието стана почти болезнено. Отвън се чуваха приглушени гласове и звън на телефони — офисът живееше своя ритъм. А тук седем години съвместен живот се разпадаха.
— Не знаех — прошепна Иван. — Кълна ти се, не съм знаел за ресторантите и бутиците. Тя говореше само за трудности, за това колко ѝ е тежко…
— Но ти не провери. — Йоана разтърка уморено слепоочията си. — Дори не попита за какво отиват парите. За три месеца от тази карта са изхарчени двеста седемдесет и осем хиляди лева. За „необходимите разходи“ на жена с дете. Това не ти ли се стори прекалено?
— Мислех, че храната е скъпа, сметките… разходи по дома…
— Шейсет хиляди за храна за три месеца? По двайсет на месец за двама души?
Иван сви рамене, виновно и безпомощно. Йоана го изгледа внимателно и изведнъж ѝ просветна — може би не знаеше подробностите, но дълбоко в себе си е усещал. Просто е избрал да не се вглежда. По-лесно е да не виждаш.
— Блокирах картата вчера — каза тя бавно. — Защото само за последната седмица Ралица е похарчила петдесет хиляди. Петдесет. Нито лев за сметки или храна. Само заведения, таксита, магазини. Това беше последната капка.
— Тя не е знаела, че следиш разходите… Може би си е мислела…
— Какво? — прекъсна го Йоана. — Че чуждите пари са бездънни? Че аз ги бера от дърветата? Или че щом не задавам въпроси, значи всичко е позволено?
Тя стана и закрачи из стаята.
— Най-болезненото не са парите. Мога да ги изкарам отново. Това, което ме наранява, е отношението. Твоето и на Ралица. Решихте, че щом получавам добра заплата, значи съм длъжна на всички. Че времето ми, здравето ми, нервите ми не струват нищо. Важното е тя да е доволна.
— Не е вярно! — възрази Иван. — Никога не съм мислил така!
— Така ли? — гласът ѝ омекна, но стана още по-тежък. — Тогава защо нито веднъж през тази година не ме попита как съм аз.
