– Извинете… вие коя сте? – Виолета Асенова застина на прага, сякаш подът под краката ѝ внезапно бе станал нестабилен.
Срещу нея стоеше жена с огнено рижа коса, разпиляна върху раменете ѝ като пламък. Погледът ѝ бе укорителен – все едно домакинята вече ѝ дължеше обяснение за нещо непростимо.
– Ах, Виолета, та ти наистина ли не си чувала за мен? – жената разпери ръце, гривните по китките ѝ иззвънтяха звънко. – Аз съм Красимира Любомирова, сестрата на Симеон Радославов – твоя свекър! Хайде, не ме дръж на студа, измръзнах!
Без да намери подходящ отговор, Виолета инстинктивно се отдръпна и направи път на неканената гостенка. В главата ѝ се блъскаха въпроси. Симеон никога не бе споменавал сестра. А и Максим Кирилов – съпругът ѝ – за седем години брак не беше казвал и дума за подобна леля. И ето че сега тази жена, с плътен глас и натрапчив сладък парфюм, прекрачи прага на тристайния им апартамент, сякаш се връщаше в собственото си жилище.
– Максим вкъщи ли е? – попита Красимира, оставяйки куфара направо върху изтривалката с надпис „Добре дошли“, и започна да съблича палтото си. – Пътят ме съсипа, нямам сили.
– На работа е – отвърна Виолета и бавно затвори входната врата, усещайки как в гърдите ѝ се надига неспокойствие. – А вие… за дълго ли възнамерявате да останете?
– О, мила, колкото се наложи – махна нехайно с ръка Красимира. – Обстоятелствата ме притиснаха. Останах без квартира. Къде да ида, ако не при роднини? Кръвта вода не става.
Сърцето на Виолета се сви. Панелният им апартамент и без това беше претъпкан – тя, Максим, двете деца и котаракът, който непрекъснато се мотаеше из краката им. Къде щяха да поберат още един човек? И най-важното – за колко време?
– Заповядайте в кухнята, ще направя чай – предложи тя, опитвайки се да спечели време. – Разкажете какво се е случило.
Докато чайникът тихо къкреше на котлона, гостенката вече се бе настанила удобно на масата, сякаш от години живееше тук. Виолета я огледа крадешком. Около петдесетгодишна, с ярък грим, дълги обеци и рокля на едри цветя – всичко в нея крещеше за внимание. В погледа ѝ обаче се четеше и нещо друго – смесица от умора и лукава пресметливост.
– Слушай сега – започна Красимира, отпивайки от любимата на Виолета чаша с маргаритки. – В градчето, където живеех, наемодателката реши да ми вдигне наема. Безобразие! Напуснах веднага. Казах си – ще отида при родата в София, докато си намеря нещо по-прилично. Тук възможности бол.
Виолета едва не се задави.
– При нас ли? – повтори тя, надявайки се да е разбрала погрешно. – Но тук е тясно, Красимира…
– Красимира Павловна – поправи я сухо жената. – Не се тревожи, не съм капризна. Един диван ми стига. А децата ви къде са? Нямам търпение да се запозная с племенниците!
– На училище са. Ива Соколова е четвърти клас, а Тодор Асенов – първи.
– Чудесно! – възкликна тя с ентусиазъм. – С деца се разбирам прекрасно. Ще ви помагам, ще ги насочвам. Днешните майки все в телефоните си стоят, а малките растат без надзор.
Виолета преглътна раздразнението си.
– Ние се справяме – отвърна хладно. – Имаме си установен ред.
– Разбира се, разбира се – кимна Красимира, ала в гласа ѝ прозвуча снизходителност. – Но опитът си е опит. Две деца съм отгледала, знам кое е най-добре.
Входната врата тресна – Ива се бе прибрала. Почерняла от лятното слънце, тя метна раницата си и спря насред коридора при вида на непознатата.
– Мамо, коя е тази госпожа?
– Това е… Красимира Павловна, роднина на татко – поясни Виолета несигурно.
– Ох, каква хубавица! – скочи гостенката и прегърна момичето, което се втвърди като дъска. – Кажи, учи ли си уроците?
– Току-що се прибрах – измърмори Ива и се измъкна. – Гладна съм.
– Веднага, миличка – Виолета се зарадва на повода да стане. – Красимира Павловна, ще вечеряте ли с нас?
– Бих хапнала някаква супичка – проточи тя мечтателно. – Или да сготвя аз? Кухнята ми е силата!
Виолета усети как слепоочията ѝ пулсират. Без дума извади тенджерата с вчерашния борш и я сложи да се стопли.
– Става ли борш? – попита с усилие да запази спокойствие.
– Е, боршът не е съвсем супа – намръщи се Красимира. – Но ще мине. Само да му сложа сметана, че сигурно е безвкусен.
Ива демонстративно извъртя очи. Виолета улови погледа ѝ – дъщеря ѝ също усещаше, че нещо в дома им се разклаща.
Когато вечерта Максим се прибра, Красимира вече се бе разположила в хола и разглеждаше семейния албум, който Виолета грижливо попълваше от години.
– Максимчо! – възкликна тя и скочи. – Най-сетне!
Той замръзна на прага, очевидно изненадан.
– Добър вечер… – хвърли въпросителен поглед към съпругата си. – Това е…?
– Красимира Павловна – каза Виолета равномерно. – Сестрата на баща ти.
– Сестра? Татко никога не е споменавал…
– Е, забравил е – прекъсна го тя с махване на ръка. – Не сме се виждали често, но сме роднини. Останах без жилище, а Виолета великодушно ме приюти.
Бузите на домакинята пламнаха. Тя не беше давала съгласие. Но Максим, уморен след работа, само въздъхна:
– Щом сме семейство… останете.
Виолета го изгледа, усещайки как вътре в нея се надига горчивина. Нито един въпрос. Нито дума насаме. Решението бе взето вместо нея.
Късно през нощта, след като децата заспаха, а Красимира се настани на дивана в хола, съпрузите седнаха в кухнята и заговориха тихо.
– Максим, това сериозно ли е? – прошепна Виолета. – Появява се без предупреждение, а ти просто казваш „оставай“?
– Какво очакваше да направя? Да я изгоня? – той разтърка слепоочията си. – Все пак е роднина.
– А попита ли ме дали съм съгласна? – гласът ѝ трепна. – Имаме две деца и малко пространство. Къде ще живее? Колко време?
– Няма да е дълго. Месец, най-много два. Ще си намери работа и квартира.
– Месец-два? – едва сдържа тона си тя. – Още днес започна да поучава Ива как да учи. И критикува храната ми!
– Не го прави нарочно – опита се да я прегърне той, но тя се отдръпна. – Недей да се тревожиш предварително. Ще се подреди.
Виолета го погледна продължително. В нея се смесваха умора, обида и странно чувство за вина. Може би наистина реагира прекалено остро? Може би гостуването ще е кратко? Но тих вътрешен глас упорито ѝ нашепваше, че това е едва началото на нещо, което ще разклати целия им дом.
