Красимира Любомирова замлъкна внезапно. Самоувереният ѝ тон се разпиля, сякаш някой го беше изтрил с гума. Тя отклони поглед и започна нервно да мачка края на шарената си рокля.
– Ами… – поде неуверено, после спря. – Да, наемът наистина скочи… но не е само това. Имах… финансови затруднения.
– Какви точно затруднения? – Максим Кирилов пристъпи напред, а гласът му се втвърди.
Тя въздъхна продължително, като човек, който най-сетне се предава.
– Натрупах задължения – прошепна. – Взех пари назаем от познати. Мислех, че бързо ще ги върна. После останах без работа и… всичко се срина. Наложи се да напусна квартирата.
Виолета Асенова усети как нещо ледено се разлива в гърдите ѝ. Погледна към съпруга си – по лицето му се четеше същото объркване.
– И решихте, че е нормално просто да се нанесете тук, без да ни кажете истината? – попита тя овладяно, макар в гласа ѝ да трептеше болка. – Без предупреждение? Без разговор?
– Смятах, че ще проявите разбиране – сведе очи Красимира. – Нали сме роднини. Симеон Радославов винаги повтаряше, че близките си помагат.
– Така е – кимна Максим, – но той казваше и друго: че в семейството не само получаваш, а и даваш. Защо не бяхте откровена от самото начало?
Красимира остана безмълвна, вперила поглед в пода. В душата на Виолета се бореха съжаление и гняв. Не искаше да е безсърдечна, но нямаше право да позволи домът им да се превърне в чужда територия.
– Госпожо Любомирова – заговори тя твърдо, – съчувствам на положението ви. Но този дом не е свободен апартамент. Тук живеят децата ни, тук е нашият живот. Не сме пансион.
– Виолета… – Максим докосна рамото ѝ, сякаш за да я укроти.
– Не, Максим – обърна се тя рязко към него. – Достатъчно мълчах. Омръзна ми да се чувствам виновна, че защитавам семейството си. Ако ти не можеш да поставиш граница, аз ще го направя.
Настъпи тишина. Дори Красимира изглеждаше стъписана. Максим гледаше жена си по нов начин – с изненада и сянка на уважение.
– Добре – изрече накрая той. – Лельо Красимира, ще ви съдействаме да се изправите на крака. Но тук не можете да останете. Ще намерим друго решение.
Тя понечи да възрази, ала думите ѝ заседнаха. Раменете ѝ увиснаха.
– Не съм искала да ви натоварвам – прошепна. – Просто… нямах къде да отида.
Виолета усети бодване на вина, но устоя.
– Ще помогнем – повтори по-меко. – Но при ясни условия. Утре ще седнем и ще обсъдим варианти. Сега всички имаме нужда от почивка.
Красимира кимна мълчаливо. Максим стисна ръката на съпругата си – пръстите му трепереха.
По-късно, когато децата спяха, а гостенката се беше настанила на дивана в хола, Виолета и Максим отново останаха сами в кухнята. Тя държеше чаша с вече изстинал чай, а той гледаше през прозореца към светлините на съседните блокове.
– Наистина ли вярваш, че можем да ѝ помогнем? – прошепна той.
– Не знам – отвърна честно тя. – Но съм сигурна в едно: не искам да живее тук. Това е нашият дом, Максим. И няма да позволя, дори на роднина, да ни го отнеме.
– Разбирам – обърна се той към нея, този път с решителност в очите. – Съжалявам, че не те подкрепих веднага. Не исках да я нараня.
– А мисли ли как нараняваш мен? – погледът ѝ беше прям. – Когато Ива Соколова плаче заради книгите си? Когато Тодор Асенов се страхува да си каже мнението?
Максим сведе глава.
– Вината е моя. Мислех, че е временно. Че всичко ще се уталожи.
– Нищо не се уталожва само – поклати глава тя. – Ако не поставим граници, тя ще остане завинаги.
Той кимна. За миг ѝ се стори, че най-сетне я е разбрал. Но вътрешното ѝ усещане подсказваше, че това далеч не е краят.
Сутринта донесе ново изпитание. Когато Виолета слезе в кухнята, заварва Красимира до котлона. В тигана цвърчеше бърканица, а въздухът миришеше на прегоряло олио.
– Добро утро, Виолета! – усмихна се тя сякаш нищо не се е случило. – Реших да ви изненадам. Децата обичат яйца с наденица, нали?
– Благодаря – отвърна с усилие домакинята. – Но обикновено аз приготвям закуската.
– Ох, не се тревожи! – махна с ръка Красимира. – Правя го от сърце.
В този момент влетя Тодор, очите му пълни със сълзи.
– Мамо, тя счупи количката ми! – извика той и посочи към гостенката.
Виолета приклекна до него.
– Коя количка, миличък?
– Червената, любимата ми! – подсмърча той. – Сложила я в някаква кутия, аз я дръпнах и падна!
Красимира се изчерви.
– Тошко, без да искам… Подреждах малко. Играчката беше стара, затова…
– Не е стара! – извика момчето и изхвърча навън.
Виолета се изправи бавно. Търпението ѝ се беше изчерпало.
– Госпожо Любомирова – гласът ѝ беше студен, – помолих ви да не пипате вещите на децата. Защо продължавате?
Красимира отвори уста, но точно тогава в кухнята се появи Ива.
– Мамо – каза тихо тя, – снощи я чух да говори по телефона. Казваше, че апартаментът ни е просторен и че ще остане тук дълго.
Времето сякаш спря. Сърцето на Виолета заби глухо.
– Така ли е? – попита тя, усещайки как гневът ѝ се надига. – Възнамерявате да се установите тук за постоянно?
Красимира започна да върти престилката си между пръстите.
В този миг входната врата се отвори и Максим влезе, още с палтото на гърба.
– Какво става? – огледа той напрегнатите лица.
– Ива е чула разговор – отвърна Виолета. – Леля ти планира да остане при нас задълго. Без да ни попита.
Максим насочи поглед към Красимира.
– Вярно ли е това? – попита тихо, но твърдо.
Тя разпери ръце, гривните ѝ иззвънтяха нервно.
– Максиме, не е така, както звучи… – започна тя, ала думите ѝ увиснаха във въздуха, а погледът ѝ издаваше повече, отколкото искаше да признае.
