На следващата сутрин тревожното ѝ предчувствие се потвърди.
– Мамо! Тя ми размести книгите! – гласът на Ива Соколова отекна из апартамента още преди Виолета да успее да отвори очи.
Тя почти изтича към детската стая. Пред рафта стоеше Красимира Любомирова с цяла купчина учебници в ръце.
– О, Виолета, само подреждах – усмихна се тя невинно. – Всичко беше нахвърляно. Подредих ги по цветовете на кориците, много по-естетично е така.
– Но аз ги държах по поредици! – очите на Ива се насълзиха. – Сега нищо няма да намеря!
– Спокойно, детето ми – Красимира посегна да я погали, ала Ива се отдръпна. – Ред трябва да има. Не може такъв безпорядък, както е при вас.
Виолета усети как бузите ѝ пламват.
– Госпожо Любомирова – изрече бавно тя, стараейки се да запази самообладание, – моля ви, не пипайте вещите на децата без да ги питате. Ива сама решава как да си подрежда книгите.
– Колко сме чувствителни само – сви устни Красимира. – Навремето децата благодариха, ако някой им помогнеше.
Вратата на стаята се тръшна – Ива избяга разплакана. Виолета остана насред стаята, кипяща отвътре. Преди да успее да каже още нещо, в коридора се появи Тодор Асенов.
– Мамо, защо лелята каза, че ям неправилно? – попита той несигурно. – Трябвало да дъвча сто пъти… Аз не искам.
Виолета затвори очи и преброи до десет. Беше едва вторият ден от престоя на гостенката. Какво ли я чакаше след седмица?
До вечерта Красимира бе разместила чиниите и чашите в кухненските шкафове – „по-практично било така“, бе отбелязала тя. След това коментира начина на пране – „прекалявала с праха“. Накрая настоя Тодор да легне час по-рано, защото „дисциплината започвала със съня“. Виолета все по-силно се чувстваше натрапник в собствения си дом.
Когато останаха сами в кухнята, тя прошепна напрегнато:
– Максим, това е непоносимо. Намесва се във всичко – от супата до възпитанието. Утре сигурно ще ми казва как да дишам.
– Опитай се да изтърпиш – отвърна Максим Кирилов уморено. – Все пак ни е роднина. Няма как да я изгоним.
– Защо да няма? – впи очи в него Виолета. – Защо да позволяваме някой да пренарежда живота ни?
– Тя не е „някой“ – намръщи се той. – Сестра е на баща ми.
– Сестра, за която дори не знаеше! – гласът ѝ потрепери. – А аз трябва да мълча?
Максим замълча. Тази негова мекушавост я довеждаше до отчаяние.
– Добре – каза накрая тя. – Давам ѝ една седмица. Ако нещата не се променят, ще говоря с нея директно. И няма значение чия сестра е.
Той кимна колебливо. В погледа му се четеше безпокойство. Виолета напусна кухнята с усещането, че разговорът с Красимира ще бъде неизбежен и труден, но беше решена да защити дома си.
Седмицата обаче се превърна в изпитание.
Всеки ден носеше ново напрежение. Един път Красимира учеше Ива как „правилно“ да сплита косата си, докато детето едва сдържаше сълзите. Друг път настояваше Тодор да яде овесена каша вместо любимите си палачинки. После размести тенджерите, защото Виолета „нямала усет за организация“. А Максим все по-често се задържаше в офиса, сякаш бягаше от нажежената атмосфера.
Капката, която преля чашата, дойде една сутрин. Виолета се прибра от магазина и завари Красимира приведена над бюрото на Ива, прелистваща тетрадките ѝ.
– Какво правите? – попита тя от прага.
– Проверявам домашните – отвърна спокойно гостенката. – Почеркът ѝ е разхвърлян. Трябва да се учи на старание. Когато аз бях на нейната възраст…
– Това не ви засяга! – избухна Виолета. – Дъщеря ми се справя отлично.
Красимира тогава само стисна устни. Но вечерта явно бе решила да отвърне на удара.
– Нима възнамеряваш да ме изгониш, Виолета? – гласът ѝ прозвуча остро в хола. Тя стоеше с ръце на кръста, а гривните ѝ дрънчаха нервно.
– Не става дума за гонене – отвърна Виолета, овладявайки гнева си. – Искам единствено да уважавате границите ни.
– Граници? – изсмя се Красимира. – Аз се старая за ваше добро! Роднина съм ви, а ти говориш за граници.
Виолета стисна юмруци. Дните бяха минали в непрекъснати забележки и вмешателство. Беше изтощена.
– Не ми трябват съвети – каза твърдо тя. – Това е нашият дом.
– А помисли ли какво ще каже Максим? Или Симеон Радославов? – повиши тон Красимира. – Симеон винаги е заставал зад мен.
В този момент входната врата се отвори. Максим влезе, с плик в ръка и умора по лицето.
– Какво става тук? – попита той.
– Жена ти ме гони! – обяви драматично Красимира. – А аз съм в беда…
– Виолета? – обърна се той към съпругата си, объркан.
– Не я гоня – отвърна тя отчетливо. – Но не мога повече да понасям намесата ѝ във всичко – децата, кухнята, ежедневието ни. Чувствам се излишна в собствения си дом.
Максим остави плика и разтри челото си.
– Лельо Краси, вярно ли е това? – попита тихо.
– Преувеличава – махна с ръка тя. – Само внасям ред. Тук всичко е хаотично. А децата… имат нужда от твърда ръка.
– Те нямат нужда от чужда твърдост – отвърна Виолета. – Искат спокойствие.
Максим въздъхна тежко.
– Нека говорим нормално…
– Нормално ли? – прекъсна го Красимира. – Аз не съм дошла без причина. Положението ми е сериозно!
Виолета застина. В думите ѝ прозвуча нещо ново – не обида, а напрежение.
– Какво точно означава „сериозно положение“? – попита тя бавно. – Казахте, че наемодателката ви е вдигнала наема. Но това ли е всичко, или има още нещо?
