Думите ѝ пронизаха въздуха, а Милена Радославова отстъпи още крачка назад и едва не изпусна врящия чайник върху краката си.
– Как може да говорите такива неща? – гласът ѝ трепереше. – Никога не съм си позволявала подобни мисли, Донка Родопска! Благодаря за гостоприемството, но с Пламен Пиринки си тръгваме. По-добре си направете чай с мента и се опитайте да се успокоите.
– Ти на мен акъл няма да даваш! – изригна свекървата. – Напълня от нашата трапеза и вече вирна нос! С такива извивки сигурно и на сина ми кръшкаш!
Несправедливостта на обвиненията замъгли погледа на Милена. Без да мисли, тя отблъсна Донка към стената и изтича в антрето. Облече се набързо, изскочи навън и жадно пое ледения ноемврийски въздух, сякаш се опитваше да изтръгне горчилката от гърдите си.
Пламен се прибра едва призори. От него се носеше отчетлив аромат на чужд дамски парфюм. Заспал облечен на дивана, той не усети как Милена взе телефона му. На екрана светеха няколко нощни обаждания от Ива Соколова.
Изтощена, но решителна, тя свали от горния шкаф стария куфар и започна да подрежда вътре дрехите му.
– Дотук бях – прошепна. – Няма повече да търпя унижения и безпочвени обвинения. По-добре сама, отколкото така.
След като Пламен си тръгна, бившият свекър също започна да ѝ звъни и да се натрапва с покани да посети „сладката булка“, но получи категоричен отказ.
Половин година по-късно и самият Пламен, уморен от волния си живот, се опита да се върне. Оставяше букети пред вратата и пишеше разкайващи се съобщения. Милена обаче не пожела да настъпва отново същата мотика.
Един ден застана пред огледалото и се вгледа в отражението си – беше отслабнала, чертите ѝ бяха омекнали, а в очите ѝ проблясваше спокойствие.
– Всичко явно е било за добро – каза тихо и се усмихна на новата жена срещу себе си.
