Но дори притежанието на собствен апартамент не ѝ гарантираше сигурност. Малцина биха изтърпели жена с остър език и надменно поведение. Около нея се навъртаха най-вече хора, останали без посока — без работа или без покрив над главата си. А подобни мъже не събуждаха у Милена Яворска нищо освен досада.
Поредицата от разочарования постепенно втвърди характера ѝ. Тя стана сприхава, нетърпелива и избухлива. В училище напрежението се усещаше осезаемо — Милена повишаваше тон за дреболии, правеше забележки с хаплива ирония и не щадеше нито децата, нито родителите им.
Докато един ден не се случи нещо, което раздели живота ѝ на „преди“ и „след“.
В пристъп на гняв тя плесна ученик, който ѝ бе отвърнал дръзко на поздрав. Не бе проверила кой стои зад гърба на момчето. Оказа се, че баща му заема висок пост в общинската администрация. Последиците не закъсняха — дисциплинарно уволнение, публичен скандал и петно върху името ѝ, което окончателно затвори вратите към образователната система.
От този момент започнаха безкрайни опити да си намери препитание. Спестяванията ѝ се стопяваха с плашеща бързина. Притисната от обстоятелствата, тя реши да потърси бившия си съпруг, когото не бе виждала повече от десетилетие. През цялото това време не бе поддържала връзка и със сина си.
От своята някогашна свекърва Милена научи, че Павел Странджански и синът им отдавна живеят в морски град. Павел бил изградил стабилен бизнес и постепенно въвлякъл в него и момчето. Делата им вървели повече от добре.
За нейна изненада телефонният номер на Теодор Балкански не беше сменен. Така успя да се свърже с него. Разбра, че е женен и отдавна живее отделно от баща си. Жилището за младото семейство било осигурено от Павел, който вече имал нов брак и очевидно бе подредил живота си.
По време на разговора Милена долови в слушалката шум от разбиващи се вълни и писъци на чайки — синът ѝ явно се намираше близо до брега.
След този разговор сънят я напусна. Нощите ѝ минаваха в безкрайно въртене и мисли. За пръв път от години тя плака неудържимо, осъзнавайки докъде се е докарала. Беше ѝ ясно, че от Павел помощ не може да очаква. Оставаше единствено надеждата да разчувства сина си.
Оттогава започна често да му звъни — уж от майчин интерес, уж да научи как живее, но всъщност внимателно събираше подробности. Решението ѝ беше взето: щеше да замине при него и лично да го убеди да ѝ подаде ръка. Първо обаче трябваше да събере пари поне за пътните разходи.
Един ден телефонът ѝ иззвъня от непознат номер. Обади се жена, която се представи като Радина Велизарова — съпругата на Теодор.
— Имаме нужда от съдействието ви… — прозвуча тихият ѝ глас.
Милена се вцепени.
„Какво съдействие? — кипна тя наум. — Аз съм тази, която има нужда от помощ!“
Под претекст, че връзката прекъсва, тя прибързано затвори. Малко по-късно Радина се опита да се свърже отново.
