Повече не вдигна телефона, въпреки че Радина позвъни още няколко пъти. Милена нарочно остави апарата да звъни, докато екранът угасне. „Нямам какво да си казвам с нея“, убеди се тя.
Шест месеца по-късно стоеше пред вратата на апартамента на Теодор и Радина край морето. Беше пристигнала без предупреждение, с един куфар и куп неизказани намерения. Когато снаха ѝ отвори, по лицето ѝ не пробяга и сянка на радост.
— Щеше да е редно да се обадите предварително — изрече Радина с премерена учтивост. — Поне да попитате удобно ли е.
— За да видя сина си, нямам нужда от ничие позволение — отсече Милена и, без да чака покана, пристъпи вътре. Още от прага започна да оглежда критично и да разпределя „какво трябва“ да се направи.
В кухнята я посрещна неочаквана гледка. Теодор, видимо променен и по-сериозен, седеше на масата. Едва след миг тя осъзна, че е в инвалидна количка. Пред него имаше чиния с вечеря, а в ръката си държеше телефона.
— Разбира се, Радина, почини си спокойно — казваше той спокойно. — Имаш нужда.
Щом забеляза майка си, приключи разговора. Погледът му беше хладен, почти чужд.
— Здравей, мамо — произнесе с лека ирония. — Ще вечеряш ли с мен?
— Какво… какво се е случило? — прошепна тя, пребледняла.
— Катастрофа — отвърна равнодушно. — Три операции. Сега съм в рехабилитация. Така че известно време ще ми трябва помощ. Баща ми е зает, не можа да остане дълго. А Радина се изтощи напълно.
— И очакваш аз да… да те гледам? — заекна Милена.
— Нали не си дошла просто от носталгия — усмихна се сухо Теодор. — Вероятно имаш причина. Спокойно — храната и лекарствата са осигурени. Нужно е само присъствие и грижа.
Тя замълча. В този миг разбра колко силно желае отново да има място в живота му. Домът, обзавеждането, спокойствието — всичко говореше за стабилност, която ѝ липсваше. Ако трябваше да плати цената с време и усилия, щеше да го направи.
През следващите две седмици Милена се стараеше да изпълнява ролята на болногледачка съвестно — готвеше, помагаше му да се придвижва, следеше графика за терапиите. Но между тях не се появи предишната близост. Разговорите им оставаха кратки и делови.
Когато Радина се върна, беше освежена и загоряла. Оказа се, че е прекарала дните в къщата на Павел Странджански извън града. А Павел изобщо не бил заминавал зад граница — това било част от замисъла. Баща и син решили да дадат урок на жена, която продължавала да смята, че семейството ѝ е длъжно.
Скоро след това Теодор преведе на майка си сума, равна на стандартното възнаграждение за гледачка за същия период. Без излишни обяснения ѝ подаде банковия документ и ѝ пожела лек път.
Милена отвори уста да възрази, но думите заседнаха в гърлото ѝ. Синът ѝ вече не беше онова момче, което можеше да манипулира с укори. А Радина ясно показа, че няма да позволи вмешателство.
На връщане Милена стискаше чантата си и гледаше през прозореца на автобуса, а гневът ѝ клокочеше.
— Неблагодарници… — процеди през зъби по адрес на бившия си съпруг и сина си.
И все пак така и не проумя къде беше сгрешила.
