— Теодор… надявам се да приемеш решението ни с баща ти разумно — произнесе тихо Милена Яворска, без да вдига поглед към четиринайсетгодишния си син.
— Спокойно, мамо — отвърна момчето и леко сви рамене. — И аз мисля, че при татко ще ми е по-добре.
— Щом така смяташ… още по-добре.
Тя изви устни в усмивка, която не достигна до очите ѝ. Вътрешно я пареше разочарование. Очакваше сълзи, възражения, поне опит да я разубеди. Надяваше се на бурна реакция, която да ѝ подскаже, че е незаменима. Но Теодор отново остана хладен и разумен — твърде зрял за възрастта си. Сякаш доловил огорчението ѝ, той побърза да добави:
— Дори да живея при татко, ще се виждаме често, нали? Няма да изчезна от живота ти.
— Разбира се, скъпи — отвърна тя и прокара длан през русата му коса.
В този миг на прага се появи Павел Странджански.
— Готов ли си, сине? Куфарите вече са в багажника.
— Идвам, тате.
Теодор тръгна без колебание към вратата и след секунди изчезна по стълбите. Павел остана още миг. Погледът му бе хладен и изпитателен.
— Надявам се да не ми поднесеш неприятни изненади — каза сухо. — Направих достатъчно компромиси. Дори издръжката е символична. Можеш да виждаш момчето когато поискаш.
— Колко благородно от твоя страна… — отвърна Милена с иронична усмивка.
Той само изкриви устни и се обърна. С излизането му сякаш се затвори цяла глава от живота ѝ. Горчилката още стоеше в гърлото ѝ, но умът ѝ вече трескаво подреждаше нови планове.
След развода Павел задържа автомобила и пое грижата за Теодор, а апартаментът остана за нея. Съдът определи издръжка почти проформа — сума, която едва ли щеше да натежи на бюджета му.
— За джобните на момчето ще стигат предостатъчно — бе казал той с насмешка. — А да го възпитам както трябва, мога и без твоите левове.
Разривът помежду им не се случи изведнъж. Според Павел и сина им Милена се бе променила до неузнаваемост. Като учителка в училище тя постепенно се издигна до заместник-директор — постижение, което прие като доказателство за собствената си изключителност. От този момент нататък започна да гледа на околните от високо.
Убедена, че знае най-добре кое е правилно, тя непрекъснато поучаваше и критикуваше. Напрежението у дома растеше с всеки изминал ден — поне така твърдяха баща и син. Самата Милена отхвърляше подобни обвинения.
— Неблагодарници… — прошепна през зъби, когато вратата хлопна след тях.
И все пак не ѝ отне много време да се окопити. Разполагаше със собствено жилище, стабилна заплата и все още привлекателна външност. Освен това вече не ѝ се налагаше да се справя с трудния тийнейджърски период на сина си — Павел бе поел тази отговорност.
С такъв старт, убедена бе тя, новото начало щеше да дойде лесно. Самочувствието ѝ подсказваше, че бързо ще подреди личния си живот наново. Само че действителността се оказа по-различна: мъжете се появяваха в живота ѝ за кратко и също толкова бързо си тръгваха, оставяйки след себе си усещане за недоизказаност и празнота, която тепърва щеше да се задълбочава.
