Мълчанието между тях още тежеше, когато стигнаха до автобусната спирка. Денят беше ясен и мек, небето – безоблачно, сякаш нищо лошо не можеше да се случи. Камелия реши да направи последен опит да стопи леда.
— Хайде поне да влезем и само да пробваш — каза тя колкото се може по-нежно. — Не е нужно да купуваме. Може пък нещо да ти допадне.
Милена отстъпи крачка назад, скръсти ръце и вирна брадичка.
— Казах ти, че не искам!
В същия миг отнякъде изскочи мотор. Шофьорът очевидно бе решил да избегне задръстването и профуча по тротоара право към тях. Камелия пребледня. Без да мисли, дръпна детето зад себе си и го прикри с тялото си. Маневрата беше рязка — тя загуби равновесие и се строполи на плочките.
Моторът ги размина на косъм, без да ги закачи. Около тях хората ахнаха. Камелия се изправи пламнала от срам — колко нелепо изглеждаше! Най-вече пред Милена. Разкъсан чорапогащник, ожулено коляно… И без това не беше като майка ѝ — нито толкова красива, нито толкова уверена. В нищо не ѝ приличаше.
Тя изтупа праха от палтото си и преглътна.
— Да си тръгваме у дома, както пожела — прошепна. — Виждаш колко съм несръчна.
Обърна глава, за да скрие напиращите сълзи. Все нещо объркваше.
— Боли ли те?
Камелия дори не разбра веднага, че въпросът е към нея. Когато се обърна, срещна необичайно загрижения поглед на Милена.
— Коленето… боли ли?
Малката ръка се пъхна в нейната.
— Дръж се за мен — добави детето тихо.
— Благодаря ти — отвърна Камелия и леко стисна топлата длан. И двете поеха към дома по-бавно от преди.
Към вечерта в корема ѝ се появи странно придърпване. „Сигурно е от падането“, опита се да се успокои, макар че ударът не беше силен. Болката обаче постепенно се засилваше.
Когато Светослав Радев се прибра, я намери легнала.
— Какво става тук? — учуди се той. В кухнята Милена разбъркваше макарони, а Камелия ѝ подвикваше указания от стаята.
Щом го видя, тя направи опит да стане.
— Сега ще се оправя…
— Тате! — извика Милена гордо. — Аз направих макарони с консерва! И знаеш ли — Камелия ме спаси от един мотор. Той караше по тротоара! Тя падна и си ожули коляното!
През нощта болките станаха нетърпими и се наложи да извикат линейка.
По-късно Милена и баща ѝ стояха в болничния коридор. Светослав разговаряше тихо с лекаря, но детето долови думите му.
— Спокойно, всичко е стабилизирано. Успяхме да задържим бременността.
— Бременност? — прошепна Светослав.
— И тя самата не е подозирала — срокът е съвсем ранен. Ще остане при нас за наблюдение, за да сме сигурни, че с бебето всичко ще бъде наред.
С бебето…
В съзнанието на Милена се появи образ на мъничко човече, сгушено в корема на Камелия. Сигурно се е уплашило, когато тя я прикри и падна. Колко смела е била… и колко добра.
Без да чака повече, момичето открехна вратата на стаята. Камелия лежеше бледа, с разпилени по възглавницата коси.
— Милена? — усмихна се тя щом я видя. — Толкова се радвам, че дойде. Липсваше ми.
„Има трапчинки като принцеса от приказките“, мина ѝ през ума на детето. „Не е чудно, че татко я обича… тя е хубав човек.“
Милена се втурна към леглото и прегърна внимателно Камелия, сякаш вече пазеше не само нея, но и малката тайна, която растеше в нея.
