Момиченцето се събуди внезапно – в стаята беше непрогледно тъмно. След секунда тишината се разкъса от уплашен глас:
— Мамо… мамо, къде си?
Камелия Пиринки подскочи от леглото – тя спеше леко и винаги чуваше и най-тихия шум.
— Миленче, злато, тук съм, до теб!
— Махай се! Теб не виках! Ти не си ми майка! — детето избухна в още по-силен плач.
Камелия пристъпи внимателно, опита да оправи завивките и да пъхне плюшеното мече в ръцете ѝ, но това само наля масло в огъня.
— Не ме пипай! Ти не си ми мама! Татко изобщо не те обича! Мама ще си дойде и ще те изгони! И не докосвай мечето ми — него ми го подари моята майка!
Сърцето на Камелия се сви. Тя тихо излезе от стаята и почти веднага риданията утихнаха.
Не беше за първи път. Колкото и да се стараеше, дъщерята на съпруга ѝ отказваше да я приеме.
— Какво става? — сънено попита Светослав Радев.
— Не исках да те будя. Милена плачеше. Няма температура. Просто ме изгони… както винаги.
— Не се измъчвай, Камелия. Тя страшно много обича майка си. Направо я обожествява.
А истината беше, че Жулиета Ангелова рядко ѝ отделяше внимание. Милена обаче можеше с часове да седи на пода и да я наблюдава как се гримира и облича.
Когато Жулиета си тръгна с Преслав Руменов, детето дълго чакаше. Беше убедено, че майка ѝ ще я вземе при себе си. Преди да замине, Жулиета набързо ѝ беше казала, че щом се устроят в друг град, ще я приберат. Вече втора година Милена живееше с тази надежда.
— Светослав, толкова ми се иска да не страда и да бъде щастлива. Как да постъпя? — прошепна Камелия.
Той я прегърна.
— Виждам колко се стараеш. Убеден съм, че с времето всичко ще си дойде на мястото. Няма да стане веднага, но ще стане.
На сутринта Камелия направи омлет, сандвичи и какао за Милена, а за себе си и съпруга си — кафе.
— Милена, време е за училище! Ела да закусиш, татко ще те заведе.
— Ура, татко ще ме води!
Детето бодна омлета с вилицата, намръщи се и отсече:
— Мама готвеше по-вкусно!
— Не си спомням майка ти да ни е правила омлет — намеси се Светослав.
— Ти нищо не помниш! Забравил си всичко, даже нея! — сопна се Милена, бутна чинията и отиде да се облича.
— Не си закусила! — извика след нея Камелия.
— Тате, ще те чакам отвън — каза момичето и я изгледа хладно, преди да излезе.
Светослав забеляза влагата в очите на жена си.
— Само на осем е. Не го приемай толкова тежко. Ще поговоря с нея.
— Недей. Ще стане по-лошо. Ще реши, че си на моя страна и че тя е сама.
— Може би си права. Добре, тръгвам.
— И аз излизам след малко — отвърна тя.
Камелия разчисти масата, изхвърли недокоснатия омлет и въздъхна. Нима Милена завинаги ще я отблъсква? Дори отлагаха да имат общо дете, за да не я наранят или да събудят ревност. Майка ѝ често я предупреждаваше: „Напразно се мъчиш, няма да те заобича, само ще си съсипеш живота.“ Дали не беше права?
Камелия се стегна. Нямаше да се предава. Времето смила всичко — щом изтърпиш бурята, идва по-спокоен ден, а тя беше решена да изчака този ден, дори да не подозираше какво изпитание ги очаква още същата вечер.
