Същата вечер обаче изпитанието дойде неочаквано. Милена Радославова вдигна висока температура. Лицето ѝ пламтеше, клепачите натежаха, а обичайната ѝ бодра съпротива сякаш се беше стопила. Лежеше тиха и отпусната, необичайно кротка. Не възрази, когато Камелия Пиринки започна внимателно да я обтрива с хладка кърпа и да приглажда влажните кичури от челото ѝ.
Дори изпи чашата топло мляко с мед, без да се мръщи и без да подхвърли язвителна забележка.
Когато Светослав Радев се прибра и видя как двете са се свили една до друга, той ги обгърна с ръце и прошепна развълнувано:
— Момичетата ми… колко много ви обичам и двете!
Учудващо, Милена не отвърна с нито една от обичайните си бодливи реплики.
След като заспа, Камелия дълго я наблюдаваше. Детето беше свило слабите си крачета и стискаше възглавницата като спасителен пояс. Косата ѝ лепнеше по изпотеното чело, а бузките, сякаш само за ден, бяха хлътнали. Изглеждаше толкова малка и беззащитна, че сърцето на Камелия се сви. Тя се наведе и леко целуна горещата ѝ буза, после прокара пръсти през меката ѝ коса.
В просъница Милена се размърда, протегна се и едва доловимо промълви:
— Мамо… мамичко…
Камелия замръзна за миг. После внимателно отдръпна ръката си и излезе на пръсти от стаята, за да не я събуди. Нека спи. Нека оздравее.
Никога досега не беше виждала Милена такава — без бронята, без ината. А колко силно бе мечтала за дъщеря…
На следващата сутрин обаче температурата спадна и заедно с нея изчезна и крехката близост. Милена я посрещна със същата предизвикателна усмивка.
— Повече няма да пия от онова гадно мляко с мед! И не ме мокри с кърпи! Ти изобщо не разбираш от лечение — нямаш си деца!
Камелия преглътна думите, които напираха. Искаше да ѝ каже, че има по-малка сестра, за която се е грижила като втора майка, че е ставала нощем, когато е боледувала. Но това щеше да прозвучи като оправдание.
— Радвам се, че си по-добре — каза спокойно тя. — Ако огладнееш, ще ти сипя от пилешкия бульон. Направих и препечени филийки.
— Не искам нищо от теб! — извика след нея Милена.
Камелия се престори, че не чува. За щастие работеше на сменен режим — два дни работа, два почивка, три работа. Имаше още време да остане у дома. А после, ако се наложи, свекърва ѝ щеше да помогне.
Болестта продължи близо две седмици. През това време Милена се оплакваше на баба си колко „лоша“ била Камелия. Убедено твърдеше, че я ненавижда, защото прилича на покойната си майка, и че у дома не се чувства добре.
— Бабо, може ли да поживея при теб? — молеше тя.
— Ще можеш през ваканцията, мила. От мен до училището е далеч — отговаряше мъдро възрастната жена, която въпреки всичко се отнасяше с уважение към Камелия.
Когато най-сетне отидоха при личния лекар за бележка, докторката прегледа гърлото на Милена и кимна одобрително.
— Всичко е наред, може да се върне в училище.
— Тя не ми е майка! Само я помолиха да ме доведе! — заяви високо Милена и хвърли тържествуващ поглед към Камелия.
Навън слънцето грееше необичайно топло за сезона.
— Милена, толкова е приятно. Искаш ли да се поразходим? Може да ти купим онези панталони, за които говореше… — предложи внимателно Камелия.
Момичето се намръщи.
— Не. С теб не искам. Ти никога няма да ми купиш нещо хубаво като мама. Ще отида с татко.
Камелия въздъхна, но не отвърна. Двете тръгнаха мълчаливо по тротоара, а напрежението помежду им отново се сгъсти — сякаш предвещаваше, че денят още не е казал последната си дума.
