Сълзите сами напираха в очите на Камелия — толкова силни бяха чувствата, които я заливаха. В нея растеше нов живот, а Милена я беше приела без колебание. Не бе предполагала, че щастието може да дойде наведнъж, толкова внезапно и толкова пълно.
— Мъничък ли е вече? — попита Милена, настанявайки се до нея на леглото и вперила любопитен поглед в корема ѝ. — И кога ще му купим дрешки? А креватче? И количка, нали?
Пръстите ѝ стискаха ръката на Камелия с нетърпелива обич.
— Първо ще обновим твоя гардероб, госпожице — отвърна с усмивка Камелия. — За бебето още има време.
— Добре! — съгласи се сериозно Милена и отново я прегърна, а по бузите ѝ се търкулнаха сълзи — този път от радост.
Няколко дни по-късно Светослав Радев спомена уж между другото:
— Скоро ще минат Жулиета Ангелова и Преслав Руменов. Искат да ти кажат нещо.
— Защо? Да не е забравила нещо тук? — сви рамене Милена без особен интерес.
— Не, просто имат новини — отвърна изненадано баща ѝ.
— Ясно… — проточи тя, после се обърна към Камелия. — Хайде навън! Ти каза, че на мен и на бебето ни трябва чист въздух. Той стои в корема ти и сигурно му е задушно!
Смехът изпълни стаята. Милена се престори на обидена:
— Смейте се, смейте се! Всичко ще разкажа на Борислав!
— Борислав? — повдигна вежди Светослав. — Чудесно име. Борислав Светославов… Боби, Бобчо… Кой го измисли?
— Тате, естествено аз! — въздъхна важно тя. — Все пак съм по-голямата сестра!
Когато Жулиета пристигна, беше пременена в скъпо палто, а Преслав остана зад волана. В ръката си тя държеше лъскава торбичка от бутик.
— Милена! Виж какво ти донесох! — възкликна тя, после я огледа критично. — А това какво носиш? Отдавна не е модерно. И тези бузки… май добре са те глезили?
Милена замълча.
— Но нищо, ще оправим всичко. Слънчице мое, с чичо Преслав заминаваме. Предложиха му работа в чужбина. Щом се установим, ще дойдеш при нас. Радваш ли се?
Детето я гледаше така, сякаш срещу нея стоеше непозната жена.
Торбичката бавно се озова на земята. Милена отстъпи крачка назад и се притисна до Светослав и Камелия.
После заговори спокойно, почти зряло:
— Красива си, мамо. И колата ви е хубава. Заминавай спокойно. Аз ще остана тук — с татко, с Камелия и с братчето.
И изведнъж гласът ѝ се пречупи — тя все пак беше само на девет.
— Тръгвай си! Вече си ни чужда! Няма да дойда при теб! — извика отчаяно Милена и се скри в палтото на Камелия.
— Значи сте я привързали към себе си… — процеди през зъби Жулиета.
— Тя е още дете — каза твърдо Светослав. — Ако някой ден пожелае, сама ще те потърси. А сега тръгвай, щом си взела решение.
Той прегърна двете си момичета — едната малка, другата с нов живот под сърцето си. Без да се обръщат назад, тримата поеха към дома си.
