Данаил само сви рамене и избягна погледа ѝ.
— Къде беше, когато тя си събираше багажа? — натисна го Надежда.
— Пиех — отвърна кратко той.
— Разбира се, че си пил! Глупав въпрос от моя страна! — избухна тя. — А тя през това време хукнала към топлите страни с любовника си. Нищо свято няма за нея! А ти стоиш като попарен. Срамота! Ставай веднага и тръгвай след нея!
— Защо, мамо? — изкриви се в горчива усмивка Данаил. — Написа ясно „Сбогом“. Какво да променя? Всичко вече е решено. Освен това… тя си има всичко — пари, паспорт, вероятно и щастие.
Надежда въздъхна тежко и се отпусна на стола.
— Ох, Данаиле… глупчо такъв… А аз, старата глупачка, също съм виновна — прошепна тя, вперила поглед в пода. — Вместо аз да замина, трябваше на Гергана да купим билета.
Мина месец. Гергана не се върна.
От снимките ѝ в социалните мрежи Надежда разбра, че първо е била в Кипър, после в Рим, а след това и в Париж. На всяка фотография сияеше — пред Айфеловата кула, в елегантна рокля с цвят на пушена сьомга, с чаша вино в ръка. До нея неизменно стоеше брадатият мъж — Веселин, разведен предприемач, който живееше и работеше из Европа.
Под една от снимките Гергана беше написала: „Когато една жена спре да чака чудо от съпруга си, тя сама намира своето чудо.“
Скоро пристигнаха и документите за развод. Данаил дори не ги прочете внимателно — подписа ги машинално и ги изпрати обратно по пощата.
В кухнята Надежда седеше приведена, косата ѝ осезаемо побеляла за тези седмици.
— Исках само синът ми да бъде щастлив… — шепнеше тя. — А накрая остана сам. Тъй искаше море — ето ти сега самота и срам…
Още две седмици изтекоха в тягостна тишина. Един следобед звънецът прониза апартамента.
Данаил отвори без желание. На прага стоеше Гергана — свежа, поддържана, с лек средиземноморски тен и стилна блуза. Изглеждаше така, сякаш никога не е напускала.
— Здрасти, Дани — каза спокойно и прекрачи прага. — Трябва да взема няколко неща — стари снимки, някои документи. Нямаш нищо против, нали?
Той кимна мълчаливо. Наблюдава я известно време, после се осмели да попита:
— Щастлива ли си… с Веселин?
— Да. И то много. Но най-важното е, че ме уважава. А ти никога не го правеше.
— Заради билета ли? Защото го купих на мама, а не на теб?
— Не, Данаиле. Защото винаги избираше нея вместо мен. Всеки път — за колата, за почивката, дори когато те помолих да прекараме една вечер само двамата, ти пак намери начин да поканиш майка си на вечеря.
