Данаил отвори уста, сякаш да възрази, но думите заседнаха в гърлото му. Нямаше какво да оспори – всяка нейна дума беше истина.
Гергана го изгледа продължително и внезапно се усмихна леко, почти лукаво.
— Знаеш ли защо тогава не направих сцена? — попита тя спокойно. — Когато ми каза, че отпуската ми пропада?
Той притвори очи. Предчувстваше отговора и точно това го плашеше.
— Защото разбрах нещо много просто — продължи тя. — Щом не можеш да избереш между съпругата си и майка си, значи аз трябва да избера вместо теб. Да си тръгна. Без крясъци, без драми. Като жена, която пази достойнството си.
Взе стария фотоалбум от рафта, прелисти го за последно, сякаш затваряше цяла епоха от живота си, и тихо произнесе:
— Сбогом, Данаиле.
Вратата се затвори след нея почти безшумно.
Той остана неподвижен в коридора, втренчен в празното пространство, където допреди миг стоеше тя.
В кухнята Надежда седеше на стола си. Не беше посмяла да излезе, надявайки се двамата някак да се помирят.
— Сине… не подслушвах… Просто… какво стана? — попита тя несигурно.
— Нищо особено — отвърна глухо той. — Просто си казахме сбогом.
Някога беше изпратил майка си на море, убеден, че постъпва правилно. Само че не предположи, че след нея ще си тръгне и жена му. И то задълго.
Надежда скри лице в дланите си.
— Господи… да не бях тръгвала тогава на това проклето море…
Изминаха шест месеца. Данаил се промени — стана по-тих, по-затворен. Спря да посяга към чашката, защото осъзна, че алкохолът не запълва празнотата, оставена от човека, когото е изгубил по собствена вина. Живееше под един покрив с майка си, ходеше на работа, а вечер стоеше до прозореца и дълго гледаше как слънцето потъва зад хоризонта.
А някъде далеч Гергана започваше отначало. С Веселин пътуваха — планини, морски брегове, непознати градове. Опитваха странни ястия, записаха се на уроци по танго и дори обсъждаха да си вземат куче.
— Понякога мислиш ли си, че можеше да бъде иначе? — попита я веднъж Веселин.
Тя поклати глава.
— Не. Защото за първи път в живота си се почувствах ценена. Не по задължение, не от навик, не заради компромис. А истински обичана.
Разхождаха се по крайбрежната алея, ръцете им се докосваха. Морето шумеше спокойно и галеше пясъка. Беше топло, леко, свободно.
Усещането беше същото като в деня, когато онзи нещастен билет за почивка я накара да приеме поканата, която Веселин някога ѝ беше отправил — тиха, търпелива покана, пазена години наред в сърцето ѝ. Покана да каже „да“ на новото начало.
А възможността се появи точно когато трябваше.
