Новият шеф ѝ се стори направо стряскащ. Как е възможно човек с толкова приятни черти да се занемари дотам… На колко ли беше всъщност?
— На колко години е нашият Драгомир Калинов? — попита тя уж небрежно.
— Откъде да знам? Малко над трийсет, предполагам — сви рамене Венета Балканска.
Ралица поклати глава. Истинско разочарование. С такова лице би могъл да изглежда впечатляващо, а вместо това — пълна небрежност. Тя прогони мислите си и се върна към задачите. Рекламата по принцип не влизаше в преките им задължения, но фирмата доплащаше. Венета поемаше счетоводството и изпращаше отчетите към централния офис, а Ралица отговаряше за рекламните кампании.
Постепенно телефонът започна да звъни по-често, появиха се и клиенти. Драгомир не се мяркаше почти изобщо, а на тях това им беше безразлично.
— Представяш ли си да се е барикадирал с кашон уиски и компания? — подхвърли Венета с кикот.
Самото споменаване на „компания“ около името му накара Ралица да потръпне. Тя беше на четирийсет и четири, отдавна сама. Но с такъв… човек? Никога.
И тогава се случи нещо, което не беше предвидила. Драгомир започна да ѝ обръща твърде лично внимание. Когато осъзна какво става, ѝ прималя.
— Да ви закарам ли? — пресрещна я той една вечер пред офиса.
— Не е нужно, живея наблизо.
— В нашия апартамент? — попита той с усмивка.
Ясно беше, че говори за жилищата, построени от компанията на баща му, но прозвуча нелепо. Ралица го погледна хладно:
— В собствения си дом.
Апартамента си беше купила сама. Харесваше ѝ кварталът — чист, спокоен, недалеч от Плевен, с река наблизо. Част от сградите вече бяха завършени и разпродадени, други още се строяха.
След това той ѝ донесе букет. Венета се хилеше глуповато, а Ралица кипеше отвътре. Иронията беше, че като ръководител Драгомир се оказа напълно поносим — не се месеше излишно, стига продажбите да вървят. Нито Венета, нито Любен Ангелов от IT отдела имаха оплаквания.
Само че вниманието му към Ралица ставаше все по-настойчиво. Тя вече се чудеше как да реагира. Дори ѝ мина през ума да се свърже с Борислав Чавдаров — бащата и собственик на фирмата. Телефонът му беше някъде в архивите, но тя почти не го познаваше. Той рядко се намесваше; управлението беше поверено на наети професионалисти. Появяваше се от време на време на обекта и толкова.
Драгомир не се отказваше — цветя, дребни подаръци, покани за вечеря. Венета подхвърляше уж на шега:
— Какво се дърпаш? На шестнайсет ли си? На четирийсет и четири си, а кандидати не валят от небето. Какво ти пречи?
— Може би фактът, че не ми харесва? — отвръщаше Ралица раздразнено. — Омръзна ми вече. Защо се е вкопчил в мен?
— Глупачка си! Знаеш ли какви пари има това семейство?
— Венета, стига. Момчето си е внушило нещо. Иска просто да ме вкара в леглото. Какво общо имат парите?
Един ден Драгомир я повика в кабинета си. Още по коридора я обзе лошо предчувствие. Влезе и остави вратата открехната.
— Не се притеснявайте — подхвърли той. — Няма да ви изнасилвам.
— Надявам се — отвърна сухо тя.
— Ако не излезете с мен, ще ви освободя от работа — заяви той без заобикалки.
Ралица въздъхна и седна срещу него.
— Драгомир, на колко години сте?
Досега винаги се беше обръщала към него официално.
— Трийсет и три. Защо?
— Христова възраст — каза тя спокойно. — На тези години човек би трябвало да е осъзнал някои неща. Например, че не всичко се купува.
Той се изправи в стола си.
— Всичко има цена. Всеки.
— Не и аз.
— И вие. Преди щях просто да платя. Но баща ми спря достъпа до парите и сега трябва да седя тук… с вас. Не съм ничия бавачка!
— Нямаме нужда от такава — отвърна тя и се надигна.
Той обаче се оказа изненадващо пъргав. Скочи, препречи ѝ пътя, хвана я за ръката и затвори вратата. Ключът щракна. Ралица усети как сърцето ѝ заби в гърлото, а Драгомир застана плътно пред нея.
