— Ще те освободя от работа, ако откажеш да излезеш с мен. – отсече Драгомир Калинов.
Ралица Маркова издиша бавно, приближи се до стола и седна. Погледът ѝ беше по-скоро съжалителен, отколкото възмутен.
— Драгомир, на колко години си?
Дотогава тя неизменно му говореше на „Вие“, хладно и делово.
— На тридесет и три. – отвърна той. – Защо питаш?
— А аз съм на четирийсет и четири. Прекрасна възраст имаш. Възрастта на Христос. На тези години го разпъват на кръст. А ти, изглежда, си стигнал до извода, че с пари може да се купи всичко — и всеки.
— Ще имаме нов ръководител на отдела! – прошепна драматично Венета Балканска и направи кръгли очи.
Ралица откъсна поглед от екрана.
— Добре де… случва се. И?
— Ако знаеше кой е, нямаше да си толкова спокойна!
— Хайде, казвай. – тя остави мишката настрана.
— Синът на самия! – Венета вдигна показалеца си нагоре, сякаш сочеше небето.
Ралица повдигна вежди и сухо подхвърли:
— На Исус ли?
— Айде стига! Става дума за сина на Борислав Чавдаров!
— Е, кажи така. Защо тези театрални жестове? – замисли се за миг. – Нали беше някакъв разглезен богаташ? Учил тук-там из чуждите университети, после само купони и разточителство…
— И по време на следването си не е спирал. В един момент баща му се уморил да го издържа безцелно и решил да го „приземи“. Назначил го при нас — начело на продажбите.
— Чудесно. А ти защо се паникьоса толкова?
Венета не понасяше промените. Старият началник, Милко Родопски, имаше своите странности, но вече им беше свикнал като мебел в офиса. Още от първия ден повтаряше, че щом събере нужния стаж, ще се пенсионира. И наистина го направи.
Отделът им продаваше апартаменти директно от строителя — готови или в процес на изграждане. Работата не беше сложна: клиентът носи парите, ти подготвяш документите. Резервационен договор, предварителен контракт и така нататък. По-претенциозните купувачи понякога настояваха да видят строежа със собствените си очи. За щастие, обектът се намираше буквално на няколко минути пеша от офиса.
Собственикът на строителната фирма беше Борислав Чавдаров. А сега именно неговият син щеше да оглави малкия им, но сплотен търговски екип. Всеки тук знаеше какво прави, така че според Ралица управлението нямаше да е кой знае какво предизвикателство — дори и за някой разглезен наследник. Затова тревогата на Венета ѝ се струваше излишна.
Новият началник беше представен официално от Милко Родопски:
— Момичета, аз се оттеглям. Това е Драгомир Калинов. Оттук нататък ще работите с него. Пожелавам ви успех.
Бившият шеф сияеше от радост. Имаше къща на около седемдесет километра от Варна и вече кроеше планове за пенсионирането си — домашна бира, малко ракия, риболов край близкия язовир, а защо не и лов. В гората край селото се навъртали лисици.
— Това е Ралица, това е Венета, а това е Любен. Ще се опознаете. – приключи той.
— Добре. – отвърна новият шеф без особен ентусиазъм, дъвчейки дъвка.
Изглеждаше на около трийсет и пет. Привлекателно лице, но тялото му беше доста занемарено — изпъкнал корем, натрупани паласки.
Двамата мъже се оттеглиха в кабинета, за да предадат документацията. Айтишникът Любен се прибра при техниката си. В помещението останаха само двете жени.
— В това семейство явно нямат много въображение за имена. Бащата Борислав, синът Драгомир Калинов… – подхвърли Венета.
— Нямам представа. – проточи Ралица. – Но видя ли колко килограма е натрупал? Къде е „купонисвал“, та изглежда като бременна леля?
— Само това ли ти е в главата! – махна с ръка Венета.
Ралица беше на четирийсет и четири и се грижеше педантично за външността си. Хранеше се разумно и редовно посещаваше фитнеса наблизо. Почти всяка вечер след работа прекарваше там поне два часа. Така живееше вече три години. Дъщеря ѝ беше пораснала, омъжила се и се преместила в Плевен. Съпругът ѝ отдавна не беше част от живота ѝ. Особени ухажори не се навъртаха наоколо, но Ралица държеше да изглежда добре заради самата себе си. След четиридесетте беше усетила как тялото започва да се променя — едно парче торта вечер и веднага се отразява на ханша. Затова пое контрол над навиците си… а външният вид на новия им началник направо я ужаси и тя несъзнателно стисна устни, предчувствайки, че това назначение тепърва ще им донесе изненади.
