…Тя самата се стъписа от изреченото. Ако някой ѝ беше казал допреди година, че ще нарече себе си „поостаряла жена“, щеше да му се изсмее. А сега го изрече на глас – само и само да го разтърси.
— Ясно. Разбрах — отсече Драгомир Калинов кратко.
В първия миг Ралица Маркова реши, че ще се обърне и ще си тръгне. Почти се зарадва на мисълта за спасително отстъпление. Но вместо това той я хвана за китката, придърпа я към себе си и устните му намериха нейните. Целувката беше внезапна, настойчива, топла. И ѝ хареса. Изненада се от собствената си реакция — стоеше пред фитнеса и се целуваше с мъж, по-млад от нея, а мисълта „Той е с единайсет години по-малък!“ постепенно избледня, стопи се и накрая съвсем замлъкна.
На следващата сутрин Ралица влетя в офиса с пет минути закъснение. Промъкна се край кабинета на началника като сянка и се настани зад бюрото си, надявайки се никой да не я е забелязал.
— Милко Родопски мина ли? — прошепна тя.
— Не. Имаш късмет — отвърна Венета Балканска и я изгледа с лукава усмивка. — Между другото, изяж един лимон.
— Моля? Защо пък лимон?
— За да прикриеш сиянието. Светиш като коледна лампичка. Да не би Драгомир да се е отбивал?
Ралица понечи да се възмути, да я срязва за глупостите, които ѝ хрумват, но се отказа. Вместо това извади малкото огледалце от чантата си и се опита да придаде на лицето си служебна сериозност.
— Откъде изобщо знаеш какво става? Да не си в контакт с него? — попита подозрително.
— Писа ми преди дни. Интересуваше се как си. Дори попита дали не си се омъжила.
Ралица замислено сви устни.
— Струва ми се, че той изобщо не осъзнава на колко години съм.
— А може би просто не го интересува — отвърна Венета. — И ти не се вкопчвай в това. По изражението ти личи, че си щастлива.
— В момента — да. А после? Какво ще стане после?
Отговорът дойде по-бързо, отколкото очакваше. В събота Драгомир я покани да я запознае с родителите си. Още на прага тя се смути:
— Само те моля… не споменавай възрастта ми.
Той се засмя тихо.
— Рали, ти работиш за баща ми. Мислиш ли, че за него е трудно да провери такива неща?
Тя ахна, но вратата вече се отваряше. Посрещна ги стройна, жизнена жена с приветлива усмивка.
— Добре дошли. Аз съм Ясмина Лъвова, майката на Драгомир.
От вътрешността на къщата се разнесе плътен глас, който сякаш пристигна преди притежателя си:
— Къде е дамата, заради която синът ми се взе в ръце? Искам да я видя!
След секунди се появи и Борислав Чавдаров. Ралица се почувства неловко, но топлината, с която я приеха, постепенно разсея притеснението ѝ.
Когато всички седнаха на масата, в стаята влезе момче на около десет години.
— Това е Калоян Петров, синът ми — каза спокойно Драгомир. — А това е Ралица.
— Приятно ми е — кимна момчето и се настани до дядо си.
По всичко личеше, че детето расте под грижите на баба си и дядо си. Тази мисъл странно я успокои. Щом той вече има син, няма да носи вина, че му „отнема“ бъдещето — онези години, в които би могъл да се ожени за млада жена и да създаде семейство.
След вечерята двамата излязоха да се поразходят из просторния двор.
— Голям имот — отбеляза тя. — Колко е?
— Около два хектара, доколкото знам. Не съм мерил — отвърна той нехайно.
— А майката на Калоян?
Драгомир замълча за миг.
— Няма я. Отдавна. Когато се роди, и двамата не бяхме в добра форма. Аз обаче осъзнах, че вече съм баща и трябва да поема отговорност. Силвия Тодорова не успя. Продължи да живее без спирачки. Накрая си отиде — алкохол и забранени вещества. Родителите ми ни спасиха. Най-вече Калоян. Баща ми и досега ме държи изкъсо — уреди ми работа. Ако не беше той, нямаше да те срещна.
Слънцето бавно се скриваше зад хоризонта, небето пламтеше в оранжево.
— Следващия уикенд да отидем в планината? — предложи Ралица тихо. — Можем да вземем и Калоян.
— Съгласен съм. Където решиш.
Той преметна ръка през раменете ѝ. Стояха мълчаливо, вперили поглед в залеза. И в този красив край на деня тя отново усети собствения си „залез“.
— Какво бъдеще имаме, Драгомир? — прошепна тя. — Аз съм на четирийсет и пет, ти си с единайсет години по-млад…
— Бъдещето е мъгла за всички — отвърна той спокойно. — Никой не знае какво предстои. Но виж настоящето ни — колко е хубаво.
Притисна я по-силно към себе си и преметна якето си върху раменете ѝ. Слънцето окончателно се скри, а вечерният хлад започна бавно да изпълва въздуха.
