Драгомир стоеше на крачка от нея, гърдите му се повдигаха учестено, а в очите му проблясваше нещо опасно — сякаш още миг и ще избухне. Ралица не вярваше, че би ѝ посегнал по най-лошия начин, но бе сигурна, че може да изгуби контрол. В следващата секунда обаче той като че ли се овладя, отдръпна се и пое въздух.
— Какво значение имат годините ти? Аз съм влюбен, ясно ли ти е? — изрече дрезгаво.
Тя го гледаше вцепенено, без да намира думи.
— Нямам представа какво да правя — продължи той. — Защо ме отбягваш? Проверих — не си омъжена, нямаш и мъж до себе си.
— Съжалявам… но просто не си моят тип — отвърна тя тихо.
Ралица рязко се завъртя към вратата и задърпа резето. Ръцете ѝ трепереха и очевидно го въртеше в грешната посока, защото нищо не се случваше. Тогава неговата длан покри нейната, внимателно премести механизма и отвори.
— За уволнението се пошегувах. Прости ми — чу тя зад гърба си, докато вече почти тичаше по коридора.
На следващия ден в офиса се появи управителят на сградата и представи новия ръководител — Максим Ангелов.
— А къде е Драгомир Калинов? Да не би да е заминал на Малдивите? — подхвърли саркастично Венета Балканска.
Новият началник дори не се усмихна.
— Размениха ни местата. Той пое обекта на „Трети Лермонтовски“. А тук — работа, дами. Апартаментите няма да се продадат сами.
Когато излезе, всички разбраха — това не беше човек, който ще си затваря очите. Предстоеше строг режим.
— Е, благодаря ти, Ралице! — Венета театрално ѝ се поклони. — Отърва се от нашия Драгомир, а сега този ще ни държи изкъсо.
— И какво трябваше да направя? Да легна с него ли? — сряза я тя.
— Ние снощи излязохме на кафе след работа — призна Венета. — Пийнахме.
— С кого?! — Ралица я зяпна.
— С Драгомир, естествено. Реших, че след като си го отрязала, ще се огледа наоколо. Да, ама не. Размечтах се.
— И…?
— Казал, че е хлътнал по теб. Представяш ли си? Та аз му обясних, че си спортна натура и не поглеждаш мъже с наднормено тегло. Поне не му казах, че изобщо не излизаш с никого. От колко време вече — пет години?
— Ти добре ли си? Защо изобщо му говори, че е дебел? — възмути се Ралица.
— За да не си прави илюзии — махна с ръка Венета. — Само че не очаквах да напусне.
Максим Ангелов наистина се оказа взискателен. Следеше всеки детайл, питаше за всяка дреболия. За щастие, екипът работеше съвестно и реални поводи за забележки почти нямаше. И все пак атмосферата вече не беше онази спокойна и ведра среда от предишните времена. Въздухът натежа, разговорите станаха по-тихи, усмивките — по-редки.
Половин година измина неусетно. Ралица продължаваше да живее по стария си ритъм — работа, фитнес след офиса, а през уикендите — кратки бягства според настроението и времето. Понякога отскачаше до Плевен при децата, друг път се разхождаше из Котел или поемаше към планинските пътеки край Ямбол. Нямаше по-хубаво усещане от това да вървиш нагоре по стръмното и да вдишваш свободата с всяка глътка въздух — трудно, красиво, диво.
Една вечер, когато излизаше от фитнеса, някой я повика по име. Гласът ѝ се стори познат. Обърна се и се вгледа — но не можа да го разпознае веднага. Непознатият проследи реакцията ѝ и се разсмя.
— Аз съм, бе. Драгомир!
— Ти? Но… как?
— Без драми. Броях калории, започнах да тичам. Спрях алкохола. Сега си позволявам по нещо само веднъж месечно и то умерено.
— Невероятно… просто невероятно — прошепна тя.
Неусетно го огледа. Винаги беше забелязвала, че има хубаво лице, но преди чертите му се губеха в излишните килограми. Сега пред нея стоеше строен, стегнат мъж, облечен с вкус и увереност. Дрехите му подчертаваха фигурата — вероятно и преди са били скъпи, но тогава размерът е прикривал всичко.
Той я наблюдаваше внимателно, а Ралица изведнъж се почувства по-възрастна, отколкото преди пет минути. В очите му имаше блясък, лекота, младост. А тя… тя си пое дъх и сложи усмивка.
— Радвам се, че те видях, Драго. Но трябва да тръгвам.
Лицето му помръкна.
— Пак ли нещо не е наред?
— Какво имаш предвид?
— Преди бях твърде пълен. А сега? Какъв е проблемът сега?
— Няма проблем.
— Напротив. Започнах всичко това заради теб. Исках да бъда на твоето ниво, да изглеждам като мъж до теб. Промених се. И пак ли не ставам?
— Драгомир, ти си внушаваш. Не ме обичаш… защо ти е притрябвала една поостаряла жена?
Думите излязоха от устата ѝ неочаквано и дори за самата нея прозвучаха чуждо, но в този миг тя не знаеше как иначе да достигне до него.
