– Е, Зорница, поне днес става ли боршът? – Боян щракна с пръсти и се облегна назад, доволен от себе си. На масата бяха Емил със съпругата си Галина и Христо. Събота вечер. Гости. По стар обичай – без предупреждение.
Девет години слушах различни версии на едно и също. „Зорница, този път да не си го загорила?“ „Роклята ти е старичка, ама ти и без това толкова си можеш.“ „Кога най-сетне ще се научиш да готвиш?“ Винаги пред публика. Винаги с уж закачлива усмивка, сякаш е безобидна шега. А аз стоях с черпака в ръка и се усмихвах насреща. Защото ако реагирах, ставах „истеричката, която разваля настроението“.
Емил изсумтя неловко. Галина впери поглед в чинията си. Христо протегна ръка към хляба и се направи, че не чува.
– Супата е добра – отвърнах спокойно. – За разлика от заплатата ти миналия месец. Там бих писала тройка.
Лъжицата застина във въздуха. Емил спря да дъвче. Тишината натежа така, че се чуваше бученето на хладилника.
– Ти добре ли си? – изсумтя Боян.
– Разбира се. Шегувам се. Нали обичаш шегите?
Повече не продума. Дояде мълчаливо. Гостите си тръгнаха по-рано от обичайното. На прага Галина стисна ръката ми за миг – бързо и виновно. Не знам дали се извиняваше, че мълча, или че беше свидетел.
Вечерта Боян се изтегна на дивана и заби поглед в телефона. Аз миех чиниите – четири дълбоки, три чаши, един тиган. Неговата, както винаги, остана на масата. За девет години нито веднъж не я беше отнесъл до мивката. В началото броях. После се отказах.
– Днес ме изложи пред хората – каза той, без да вдигне очи от екрана.
– А ти мен ме унижаваш всяка втора събота. Поне два пъти месечно.
– Аз се шегувам. Ти се палиш.
Подредих последната чиния на сушилника. Пръстите ми, още мокри, се плъзнаха по ръба. Имах какво да кажа, много неща. Но замълчах. Не от страх. А защото знаех, че няма смисъл. Девет години не ме чува – защо сега да е различно?
Телефонът му светна с известие. Той веднага обърна дисплея надолу – бързо, с отработено движение.
Забелязах.
През март получих премия – тридесет и две хиляди лева. Работя като счетоводител в строителна фирма и ги изкарах с три седмици извънреден труд. Стоях до късно над отчети, докато Боян гледаше мачове или „отскачаше до гаража при момчетата“.
Тридесет и две хиляди. Оставих плика на масата, без дори да съм си свалила якето.
Той го отвори, преброи банкнотите.
– Чудесно. Тъкмо не ми достигаха за компресора.
– За какъв компресор?
– За гаража. Казах ти.
Не беше казвал. Щях да помня. Но спорът беше безпредметен – той винаги „беше споменал“, а аз неизменно „забравях“.
Тридесет и две хиляди. Три седмици. Четиринадесет вечери до девет часа. Един компресор.
На следващия ден отидох в банка – не в тази с общата ни сметка, а в друга, на две пресечки по-нататък. Издадох си карта само на мое име. Настроих известията да идват единствено в приложението – без изскачащи съобщения на екрана.
Първият превод беше пет хиляди лева от заплатата ми. Боян не разбра. Никога не следеше подробно разходите ми. Достатъчно му беше да знае, че „има пари по картата“. Колко точно – не го интересуваше.
Пет хиляди. После още седем. След това десет. Започнах да пестя от храната – замених телешкото с пиле, готвех със сезонни зеленчуци. Той не забеляза. По принцип не обръщаше внимание какво яде, освен ако не можеше да се оплаче.
След месец се обадих на Диана.
– Сериозна ли си? – попита тя.
– Напълно.
– Зорница, тръгни си още сега. Защо ще събираш пари, защо ще чакаш?
