Диана въздъхна тежко от другата страна на линията.
– Тогава събирай, – каза накрая тихо. – Но внимавай. Без излишни рискове.
Започнах още същия ден. След четири седмици по сметката ми имаше двадесет и седем хиляди лева. Всяка вечер се заключвах в банята, пусках душа да шуми и отварях банковото приложение. Гледах цифрите дълго, сякаш трябваше да ги запомня наизуст. После лягах с една идея по-спокойна.
Боян все по-често се прибираше късно. В сряда имал „работна среща“. В петък – „при приятел в гаража“. Понякога и в събота бил „за риба“. Само че въдиците стояха в багажника и събираха прах вече трети месец.
Една вечер остави телефона си на кухненската маса и влезе под душа. Нямах намерение да ровя. Наистина. Слагах чайника, когато дисплеят светна. Съобщение от „Анна раб.“: „Липсваш ми. Кога най-после?“
Ръцете ми изтръпнаха. Чашата се наклони, врялата вода се разля и опари китката ми. Не помръднах. Стоях и гледах екрана, докато не изгасна.
После посегнах. Кодът беше 1987 – годината, в която е роден. Девет години и дори не беше сменил паролата.
Кореспонденцията им беше дълга. Превъртах бързо, а пръстите ми трепереха – не от страх, а от тежест, глуха и притискаща, сякаш някой бе сложил камък в стомаха ми.
Анна. Колежка от съседния отдел. Четиридесет и четири годишна, разведена, с апартамент в нова кооперация.
„След Нова година ще говоря с нея и ще си тръгна.“
„Тя няма къде да ходи, знае го.“
„Няма нищо на свое име, ще си мълчи.“
Оставих телефона точно както го намерих – с екрана нагоре.
Боян излезе от банята, взе го и го пъхна в джоба си. Погледна ме бегло.
– Горещ ли е чаят?
– Става.
Седна срещу мен и отпи спокойно. Уверен човек. Човек, който вече е подредил бъдещето си. Убеден, че жена му няма да посмее да направи крачка.
По сметката ми имаше триста и осемдесет хиляди лева.
През нощта не мигнах. До мен той похъркваше равномерно. Не мислех за Анна. Нито за съобщенията. В ума ми се въртяха само числа. Триста и осемдесет хиляди са малко. За първоначална вноска по ипотека за едностаен в нашия град трябват поне осемстотин хиляди. По-добре – милион.
Значи ми трябваше допълнителен доход.
Още следващата седмица се свързах с Калина от съседната фирма. Търсеше счетоводител на половин ден – дистанционно, вечер. Петнадесет хиляди лева месечно. На Боян казах, че оставам извънредно в офиса. Не попита защо. Не го интересуваше.
Петнадесет отгоре. Десет спестени от основната заплата. Строги икономии. След четири месеца сумата достигна седемстотин и дванадесет хиляди.
Подадох заявление за ипотека онлайн. Попълних формулярите посред нощ, докато той спеше. Прикачих удостоверения за доходи от двете места. Отбелязах програмата за хора без собствено жилище.
Одобрението дойде в четвъртък. Седях в кухнята с изстинал чай и прочетох съобщението три пъти. „Вашата заявка е одобрена. Сума: 3 200 000 лв. Първоначална вноска: от 15%. Срок: до 25 години.“
Петнадесет процента от три милиона и двеста хиляди – четиристотин и осемдесет хиляди. Аз имах седемстотин и дванадесет. Повече от достатъчно.
Седмица по-късно отидох на оглед. Едностаен апартамент на осмия етаж. Тридесет и шест квадрата. Голям прозорец на изток – сутрин ще влиза слънце. Кухнята малка, но напълно достатъчна за един човек. За мен.
Брокерката ме разведе из помещенията. Прокарах длани по стените – гладки, току-що измазани. Миришеше на прясна боя и на нещо ново, чисто и неизживяно, сякаш въздухът сам ми обещаваше начало.
