– Вземате ли го? – попита брокерката, като ме наблюдаваше внимателно.
– Вземам го – отвърнах без колебание.
Същата вечер Боян се прибра към десет. Носеше по себе си чужд аромат – тежък, сладникав, натрапчив. Не зададох нито един въпрос. Измих чиниите, подредих кухнята и си легнах, без да го погледна.
По банковата ми сметка стояха осемстотин деветдесет и три хиляди лева. До нанасянето оставаха два месеца – трябваше да се финализира сделката със строителя. Отброявах дните почти механично.
В събота пристигнаха „на семеен обяд“. Майката на Боян – Тодорка Данаилова, брат му Теодор със съпругата си Елена. Боян ме уведоми едва два часа по-рано: „Майка ще дойде, направи нещо като хората.“
Направих. Салата, пиле на фурна, печени картофи. Два часа край печката. Масата – за шестима. Както винаги.
Свекървата зае обичайното си място до прозореца – като генерал на пост. Теодор разчопляше салатата с вилица. Елена се усмихваше притеснено и мълчеше.
Първият час мина спокойно. Боян разказваше вицове, доливаше вино, смееше се шумно. Прекалено шумно. Познавах този тон – използваше го, когато се канеше да хвърли бомба.
След втората чаша се изправи.
– Е, семейство, имам новина.
Тодорка Данаилова вдигна очи. Теодор замръзна с хапката в устата.
– Разделям се със Зорница.
Настъпи тишина. Вилицата на Елена издрънча в чинията.
– Срещнах свястна жена. Анна. Работим заедно. Сериозно е. Отдавна трябваше да го направя – сами виждате какво е тук.
Той махна с ръка, сякаш очертаваше пространството наоколо. Нашия дом. Неговия дом. Мястото, където девет години търках подове, готвех, преглъщах подмятанията му и перях чорапите му.
Свекърва ми ме изгледа. Не със съжаление, а с преценка – дали ще се разплача, или ще запазя лице.
Теодор прочисти гърло.
– Бояне, може би не е моментът…
– А кога? Всичко е ясно. Зорница знаеше накъде вървят нещата. Няма къде да ходи. Ще поседи, ще помисли и после ще се разберем цивилизовано.
„Няма къде да ходи.“ Бях чела същото в съобщенията му с Анна. А сега го произнасяше на глас. Пред всички.
Седях срещу него с изправен гръб, длани върху коленете. Ноктите ми се впиваха в кожата – болеше, но тази болка ме държеше да не заплача.
Чантата ми беше до входната врата. Вътре – ключодържател с два ключа и малка табелка: апартамент №83. Моят апартамент. Документите подписах преди седмица.
Изправих се, излязох в коридора, взех чантата и се върнах. Всички ме следяха като публика в театър.
Поставих ключовете върху масата, до купата със салатата.
– Това са ключовете от моето жилище – казах спокойно. – Едностаен на улица „Младежка“. На мое име. Ипотеката е одобрена, първата вноска платена. Спестявах година и половина.
Боян премигна, после се втренчи в металните зъбчета.
– Какво?
– Аз си тръгнах от теб преди година и половина. Просто ти не забеляза.
Тодорка Данаилова отвори уста и я затвори. Теодор бутна чинията настрани. Елена ме гледаше с ококорени очи.
– Лъжеш – изсъска Боян.
– Един милион сто и четиридесет хиляди лева – отделна сметка. От бонуси, допълнителна работа и икономии. От онези икономии, заради които ядеше пиле вместо телешко и не ти правеше впечатление. Осемнадесет месеца.
– Това са семейни пари! – тресна с пръст по масата Тодорка Данаилова.
– Заплатата е моя. Премиите – също. Допълнителната работа – пак моя. А Боян за същия период похарчи за гаража и „риболовите“ си повече, отколкото аз съм заделила.
Той стоеше прав, лицето му пламнало, по челото – ситни капки пот. Щракна с пръсти – старият му жест, когато губи самообладание.
– Значи си ме лъгала година и половина?
Погледнах го право в очите.
– А ти мен – колко време? Осем месеца чатове с Анна? „Тя няма къде да отиде, сама го знае.“ Спомняш ли си? Четиринадесети октомври, единадесет и тридесет вечерта. Помниш ли?
