Той пребледня така, сякаш някой беше изгасил лампата зад очите му.
Без да бързам, посегнах към ключовете на масата. Пъхнах ги в чантата си и дръпнах ципа. Движенията ми бяха равни и премерени – все едно излизам за поредния работен ден, а не си тръгвам завинаги.
– Утре ще си взема останалите неща. С Диана ще дойдем – тя е с кола. Благодаря за обяда. Между другото, пилето се беше получило съвсем прилично.
Излязох в коридора и облякох якето си. Учудващо, ръцете ми не трепереха, макар че вътрешно всичко в мен бучеше като оголени кабели под напрежение.
Зад гърба ми се разнесе глъч. Тодорка Данаилова мъмреше Боян с остър шепот. Теодор попита тихо:
– Наистина ли не знаеше?
Елена дрънчеше с чинии в кухнята, сякаш звукът можеше да запълни неловкото мълчание.
Затворих вратата след себе си.
На площадката цареше тишина. Миришеше на влага и стара боя – типичният мирис на вход. Стоях неподвижно и поемах въздух. Година и половина си представях този миг – как излизам, без да се обръщам. И ето че беше тук.
Коленете ми омекнаха. Седнах на стъпалото. Студът на бетона премина през дънките. Чантата лежеше в скута ми, а вътре – ключовете от моя апартамент. Моя.
Извадих телефона и набрах Диана.
– Излязох – казах само.
– Идвам – отвърна тя и прекъсна.
Останах да чакам. Някъде долу входната врата хлопна – вероятно съсед. Отгоре беше тихо. Никой не изтича след мен. Никой не извика името ми.
И така трябваше да бъде.
Диана пристигна след около двайсет минути. Отвори вратата на колата без излишни въпроси. Настаних се, закопчах колана. Тя ме погледна – очите ѝ бяха зачервени.
– Какво има? – попитах.
– Нищо. Да тръгваме.
Минавахме през вечерния град. Уличните лампи една по една светваха. Гледах през прозореца и си представях утрешната сутрин – ще се събудя в празен апартамент. Без пердета, без мебели, само матрак на пода. Но ще бъде моят апартамент. С ключове, които никой няма право да ми вземе.
Диана мълча до самия вход. Когато слязох и извадих ключовете, тя каза:
– Обади се, ако ти стане тежко. Дори в три през нощта.
– Ще се обадя.
Изкачих се до осмия етаж. Отключих. Стаята ме посрещна гола – крушка без абажур, мирис на прясна мазилка и празно ехо.
Оставих чантата на пода и погледнах телефона си. Осемнайсет пропуснати повиквания от Боян. Три гласови съобщения. Два текста от Тодорка Данаилова: „Безсрамница“ и „Върни парите“.
Изключих апарата.
Настаних се на перваза. Навън градът сияеше, живееше, дишаше. А аз – в своя дом – усещах как нещо тежко, натрупвано девет години, бавно се свлича от раменете ми. Не беше щастие. Не беше възторг. Беше просто въздух. Като да отвориш прозорец в стая, която никой не е проветрявал с години.
Два месеца по-късно вече живея на „Младежка“. Окачих пердета, сглобих маса. Котаракът на Диана – Барсик – се премести при мен. „При теб му е по-просторно“, каза тя.
Боян продължава да звъни. Всяка седмица. Анна не го приела – оказало се, че ѝ е харесвал женен и стабилен, не разведен и объркан. Седи сам в стария ни апартамент и настоява „да поговорим спокойно“. Не вдигам.
Тодорка Данаилова разправя наляво и надясно, че съм „обрала сина ѝ и избягала“. Теодор ме поздравява, когато се засечем. Елена ми писа веднъж: „Силна си. Аз не бих посмяла.“
Роднините се разделиха на лагери. Донка Александрова, приятелка на майка ми, отсече, че „почтените жени не действат тайно като крадли“. Диана отвърна вместо мен, че почтените съпрузи не си намират Анни.
Плащам ипотеката – двадесет и три хиляди лева на месец. С допълнителната работа се справям. Не живея разточително. Но това е моето място.
И сега се питам: сгреших ли, че година и половина трупах пари на тихо? Трябваше ли да си тръгна веднага – без план, без резервен вариант, без този спасителен изход?
