Погледът на свекървата се изостри — хладен, преценяващ, почти бодлив.
— Ясно значи… — проточи тя и заудря леко с върховете на пръстите си по масата. — Тогава Валентин ще стане поръчител. Какво от това, че заплатата му е „на сиво“? Ипотеката не е на негово име. Ще подпише за сестра си и въпросът приключва.
Евелина застина с чашата между дланите. Очакваше Валентин веднага да възрази: „Мамо, какъв поръчител, аз имам собствени кредити.“ Но той не каза нищо. Въртеше лъжичката между пръстите си, избягваше погледа ѝ. Накрая измърмори:
— Ами… трябва да се обмисли.
Тя рязко се обърна към него. Той продължаваше да гледа в масата.
— Галина не ни е чужда — добави тихо. — Борис е свестен човек, работи. Няма да ни подведат.
— Кръвта вода не става — одобри Светлана Емилова с кимване.
Вътре в Евелина се надигна нещо студено и непознато. Гледаше съпруга си и сякаш виждаше друг човек. Наистина ли претегля подобна идея? Да стане гарант при положение, че самият той изплаща заеми?
След вечерята свекървата се приготви да си тръгва. В коридора прегърна Валентин, към Евелина само наклони глава.
— Помислете добре. Пари не искам — един подпис само. Галина ви е сестра, родна кръв.
Вратата хлопна. Евелина се върна в кухнята и започна да мие чиниите. Малко по-късно Валентин се появи на прага.
— Защо мълчиш?
— Какво да кажа?
— Мама просто моли. На Галина ѝ е трудно.
Тя спря водата и се обърна.
— Валентине, говориш ли сериозно? Ние едва се нанесохме. Пред нас стоят двайсет и пет години ипотека. А ти обмисляш да поемеш чужд кредит, при положение че имаш собствени задължения?
— Познаваш Борис.
— Знам единствено, че заради неговите кредити банката им отказва ипотека. Това ми стига.
Той сви рамене.
— Добре, стига. Ще видим.
Оттегли се в хола. Евелина остана до мивката и се загледа през прозореца. На хладилника, до калкулатора ѝ, белееше магнит с бяла мечка от Силистра.
Телефонът ѝ иззвъня, докато бършеше ръцете си. Даниела Маркова.
— Как е в новото гнездо? Настанихте ли се?
Евелина се усмихна криво.
— Какво гнездо… по-скоро килер с гледка. Ела на чай на балкона — поне хоризонтът е хубав.
— Идвам след половин час!
По-късно двете седяха на тесния балкон. Под тях се простираше поле, зад него — редица дървета, вече пожълтели в краищата. Даниела слушаше, без да прекъсва, а Евелина изля всичко — за разговора, за настояването, за „поръчителството“ и за това, че Валентин не е отказал.
— Чакай малко — вдигна ръка Даниела. — Апартаментът е само на твое име, нали?
— Да. Брокерът настоя да не включваме Валентин — доходите му са неофициални, има кредитна карта с лимит двеста хиляди лева и още един заем. Ако банката започне да рови, щеше да стане по-лошо. Затова всичко е на мен.
— И сега майка му иска той да гарантира за сестра си?
— Точно така.
— И той…?
— Каза, че трябва да помисли.
Даниела изсумтя.
— „Да помисли“? Евелина, поръчителството не е формалност. Ако те спрат да плащат, дългът става негов. А ако той не може — ще стигнат и до теб. Живеете заедно, бюджетът ви е общ.
— Знам.
— И въпреки това той го обмисля?
Евелина мълчеше, вперила поглед в полето.
— Не каза „не“ — прошепна накрая. — Не каза: „Имам си свои дългове.“ Само „ще помисля“.
Даниела се замисли.
— Свекърви винаги искат нещо. Това не е изненадата. Странното е, че той не отсече веднага.
Евелина кимна. Точно това я тревожеше — не настойчивостта на Светлана Емилова, а колебанието на Валентин. Че за него въпросът подлежеше на обсъждане.
След няколко часа Даниела си тръгна. Евелина затвори вратата и се върна в кухнята. Валентин седеше в хола, втренчен в телефона си. Не попита за какво са говорили.
Погледът ѝ се спря на хладилника. Магнитът от майка ѝ „Всичко ще се нареди“ беше избутан встрани. В центъра стоеше бялата мечка от Силистра — подарък, който не беше искала.
Дните след това се точеха мудно. Всяка вечер към осем телефонът на Валентин звънеше. На екрана излизаше „Мама“, той излизаше на балкона и притваряше вратата. Евелина долавяше откъслечни думи: „Да, мамо… Разбирам… Ще говоря…“
Връщаше се намръщен, впиваше се в телефона си. На въпросите ѝ отговаряше кратко: „Нормално“, „Нищо ново“. И тишината се настаняваше до следващото обаждане.
В четвъртък телефонът звънна при нея.
Тъкмо режеше зеленчуци за салата, когато на дисплея се изписа „Светлана Емилова“. Евелина избърса ръцете си, поколеба се за миг и вдигна.
— Евелина, здравей, мила — гласът звучеше меко, почти гальовно. — Как сте? Свикнахте ли вече?
— Полека-лека, да.
— Радвам се. — Кратка пауза. — Обаждам се, защото разбрах, че ти не одобряваш Валентин да помогне на сестра си?
Евелина стисна по-силно телефона.
— Не става дума за одобрение. Говоря за рискове.
— Какви рискове, за Бога! — тонът ѝ се втвърди. — От един подпис нищо няма да загубите. Галина ви е родна, не чужда. Аз заставам зад нея. Понякога трябва да се вярва на семейството, а не да се търсят проблеми.
— Не търся проблеми. Просто ако те не успеят да плащат…
— Кой ти каза, че няма да успеят? — прекъсна я рязко Светлана Емилова. — Борис работи, Галина работи. Защо предварително ги отписваш? Само спънки слагаш, а после се чудиш защо Валентин ходи намръщен.
