— Ще отида при бившия ти съпруг. Така че, момиче, време е да освободиш жилището — отсече любовницата с тон на човек, който вече се чувства стопанка.
Елица тъкмо бе приспала дъщеря си, малката Зорница. Самата тя се канеше да легне, за да се наслади на тишината в уютния им апартамент.
Точно тогава звънецът изписука мелодично и наруши спокойствието.
— Е, явно няма да стане — промърмори тя с лека ирония и тръгна към вратата.
На прага стоеше нисичка млада жена с късо подстригана руса коса и големи кафяви очи. Оглеждаше домакинята съсредоточено, сякаш я сравняваше с някакъв вътрешен образ.
— Слушам ви? — попита Елица, свивайки леко вежди.
— О, извинете — сепна се непознатата. — Казвам се Виолета.
— Приятно ми е — отвърна хладно Елица, скръстила ръце. — По какъв повод?
— Да, да… аз съм Виолета — повтори тя, сякаш това обясняваше всичко.
— Разбрах името ви — прекъсна я сухо Елица. — Кажете направо защо сте тук.
— Вие сте Елица, нали? — попита несигурно гостенката.
— Точно така. Какво желаете?
— Моля ви, разберете… Аз съм годеницата на Радослав! — изстреля тя с престорена ведрост.
Веждите на Елица се повдигнаха рязко.
„Разбира се — вече си е намерил нов експонат“, мина ѝ през ума, докато оглеждаше Виолета от глава до пети. „Но това отдавна не е мой проблем.“
— И бих искала да поговорим за мъжа ми… тоест, за бъдещия ми съпруг — поправи се нервно Виолета.
— Не вярвам спомените ми да са ви от полза. Разделени сме — отвърна Елица кратко.
— Знам. Радослав ми разказа. Не идвам да се караме!
Елица едва сдържа усмивката си. „И защо бих се карала? Той вече не е мой.“
— Искам да чуя от вас какъв е моят Радослав — добави Виолета, поемайки си дълбоко въздух.
„Моят?“ — бодна я мисълта. „Някога беше мой…“
— Добре. Влезте — въздъхна Елица и отстъпи.
Любопитството ѝ също се обади. От известно време Радослав не се беше обаждал — единствено изпращаше редовно издръжката.
В кухнята тя сложи вода да заври, запари чай от розови листенца в стъклен чайник, подреди две чаши и сладки в табла и я занесе в хола.
Виолета meanwhile обикаляше покрай стените, разглеждаше картините, прокарваше пръсти по кориците на книгите, надничаше навсякъде с нескрита любознателност.
— Колко е красиво! Просторно, високи тавани… А тези огромни прозорци и гледката към парка! Отдавна мечтая за такъв дом — въздъхна тя възторжено.
— И така, какво точно искате да знаете? — попита Елица, оставяйки таблата.
— Всичко — отвърна Виолета разсеяно и се насочи към една от вратите. — А там какво има?
— Недей да отваряш — предупреди я рязко Елица. — Дъщеря ми спи.
— А, да, Радослав спомена, че имате дете. Зорница, нали?
— Да.
— Точно така, Зорница! — кимна тя и без да пита, отвори друга врата и надникна вътре.
— Извинявай, какво правиш? — възмути се Елица и я последва.
— Искам да разгледам всички стаи — отвърна небрежно гостенката.
— Моля те, излез и затвори вратата.
— Защо? — обърна се Виолета с възмущение. — Това е моят дом.
— Моля?! — Елица я изгледа невярващо.
— Да, моят. Ще се омъжвам за Радослав и той ще ми го подари. Затова… — тя се обърна и я измери с пронизващ поглед. — Затова, момиче, време е да освободиш мястото.
— Осъзнаваш ли какво говориш? — прошепна през зъби Елица.
— Не ме интересува мнението ти. Дойдох да огледам подаръка си. Не искам да се окажа в някаква дупка. Тук става… — започна тя.
— Достатъчно! Циркът приключи. Напусни дома ми веднага! — гласът на Елица прозвуча като звън от метал.
— Няма да ми нареждаш! — сопна се Виолета и посегна към следващата дръжка.
Елица реагира мигновено — хвана я за ръката и я дръпна. Виолета залитна, едва се задържа, а домакинята спокойно затвори вратата.
— Вън — изсъска тя, усещайки как гневът ѝ кипи.
— Колко си сурова! Добре, слушай ме внимателно: давам ти две седмици. После ще живея тук. Ясно ли е?
Тази наглост я остави безмълвна. Отдавна не бе срещала подобно безочие.
— Махай се — произнесе тихо, но ледено.
— Тръгвам си. Не довърших огледа, но нищо. Знам адреса. Чао!
Виолета нахлузи обувките си и изскочи в стълбището.
— Две седмици! — извика още веднъж, преди да изчезне надолу по стъпалата.
Елица затръшна вратата и се облегна на нея. Коленете ѝ трепереха.
„Що за безумие беше това? Радослав не би направил подобно нещо… Нали ми обеща. Или това е прищявка на поредната му почитателка?“
Погледна часовника — беше късно, но сънят вече беше далеч. Преди всичко надникна при Зорница. Детето спеше спокойно, прегърнало плюшеното си мече. Никой нямаше право да разрушава техния свят — най-малко някаква самозабравила се бъдеща „господарка“.
По прозорците на блока светеха жълти лампи, уличните фенери хвърляха дълги сенки.
Елица крачеше из хола, приглаждаше нервно кичурите си. Сърцето ѝ блъскаше, думите на Виолета отекваха в съзнанието ѝ.
Домът им беше топъл и подреден — мек диван с шарени възглавници, рафтове с любими книги, снимки по стените. Доскоро това ѝ даваше сигурност. Сега всичко ѝ се струваше несигурно и крехко.
Спомни си уговорката с Радослав: докато Зорница завърши училище, апартаментът остава за тях. Днешната сцена беше като шамар.
Не издържа. Взе телефона и набра номера му. След няколко сигнала се чу познатият глас:
— Какво има? — измърмори той вместо поздрав.
— Как да го разбирам това? — избухна тя, стараейки се да не повиши тон, за да не събуди детето. — Тук дойде твоята нова изгора и ми нареди да напусна апартамента. Това някаква шега ли е или ново ниво на подлост?
— Добре, ясно — отвърна Радослав след кратка пауза. — Най-важното е да не се притесняваш.
Елица се премести в кухнята — малкото помещение със старите, но грижливо поддържани шкафове винаги ѝ действаше успокояващо. Тази вечер обаче въздухът там ѝ тежеше.
— Да не се притеснявам? — повтори тя с пресекващ глас и стисна по-здраво телефона, готова да чуе какво още има да ѝ каже.
