— Много благородно от твоя страна — поде Елица с ледена сдържаност. — Прати първо новата си избраница да ми съобщи решението ти, вместо сам да се обадиш. Наистина впечатляваща деликатност.
— Знаеш отлично, че апартаментът не е твой — отвърна Радослав, без да реагира на иронията ѝ. — Майка ми ми го прехвърли преди сватбата. Това не ти е новина.
— Напротив, помня много добре — сряза го тя. — Подари ти го заради брака ни. А после ти си тръгна, оставяйки мен и дъщеря си тук. И ако паметта не ме лъже, тогава се зарече, че няма да ни закачаш, докато Зорница не завърши училище. Или обещанията ти имат срок на годност?
— Стига с тези стари клетви, времената се промениха — опита се да омаловажи думите си той.
— Не увъртай. Обеща го — настоя Елица, гласът ѝ трепереше.
— Да, казах го. Но сега жилището ми трябва — прозвуча хладният му отговор, лишен от всякакво колебание.
— Безсъвестен си… — изпусна тя, но веднага се овладя. — Отвратително е.
— Ще спорим ли, или да говорим по същество? — попита той равнодушно.
— Кажи на Виолета да не… — започна тя, ала той я прекъсна.
— Не намесвай нея. Апартаментът ми е необходим. Жалко, че тя е дошла първа.
— Значи те е било страх и си изпратил пратеник? — изсмя се горчиво Елица.
— Достатъчно. Искам до две седмици да освободиш мястото — заяви Радослав твърдо.
— Две седмици? Къде да отида? Нямам друго жилище! — възкликна тя.
— Ще наемеш. Плащам издръжка и не е малка. Ще ти стигне и за наем — отвърна той делово.
— Това не е правилно, Радослав. Ти ми даде дума — в гласа ѝ прозвуча молба, която самата тя презря.
— Прекрати драмата. Нямам друг имот като този. Четиринадесет дни са напълно достатъчни да си намериш нещо. Разбра ли?
— Не, ти не разбираш. Тук живее дъщеря ти. Повтарям — твоята дъщеря. Детето, което не посещаваш и на което дори не честити рождения ден. Спомняш ли си изобщо кога е родена?
Отсреща настъпи тежко мълчание. Чу се въздишка, после гласът му прозвуча още по-студено:
— Две седмици.
Връзката прекъсна.
Елица остана с телефона в ръка, после бавно се отпусна на стола. Навън вечерта се сгъстяваше, а в душата ѝ мракът беше още по-дълбок.
Нощта мина в безсъние. Тя се въртеше, премисляше всяка дума, всяка възможност. Законно погледнато, жилището действително не беше нейно. Радослав имаше право да я помоли да си тръгне. Издръжката, която превеждаше, покриваше разходите им, но ако добавеше наем, почти нищо нямаше да остане. Изход не се очертаваше.
На разсъмване бледа светлина се прокрадна през леко дръпнатите пердета и изпълни стаята със сивкави сенки. Елица действаше механично — приготви закуска, сипа чай, нареди масата. Лицето ѝ беше побледняло, а тъмните кръгове под очите издаваха тежката нощ.
След като нахрани Зорница и я приготви за разходка, звънецът иззвъня. На прага стоеше Жанета Цветанова — майката на Радослав. Въпреки развода, тя почти ежедневно наминаваше. Беше силно привързана към внучката си: разхождаше я, къпеше я, учеше я първо да прави крачки, а сега — да рисува и срича.
Жанета огледа внимателно снаха си.
— Какво се е случило? — попита, вперила поглед в сенките под очите ѝ.
Елица пое дълбоко въздух.
— Радослав иска да ни изгони.
— Така ли? Обясни ми подробно — каза Жанета, взе Зорница на ръце, целуна я по бузата и се настани в креслото в хола. — Искам фактите.
Елица разказа всичко — появата на Виолета, претенцията за апартамента, телефонния разговор, категоричния срок.
— Само две седмици! — разпери ръце тя отчаяно. — Къде да отида с детето? Какво да правя с мебелите, с вещите? Да ги изхвърля ли?
Жанета наведе глава. Мълчанието се проточи, после тя стана и се приближи до прозореца. Децата в парка играеха, а сухите листа се гонеха по алеята. След малко се обърна.
— По закон той има право. Апартаментът е негов.
— А Зорница? — прошепна Елица.
— Не знам… — отвърна възрастната жена неловко и погали внучката по косата. — Наистина не знам.
— Но той обеща — настоя Елица.
— Скъпа моя, обещанията понякога са по-крехки от есенен лист — въздъхна Жанета. — А и синът ми отдавна не споделя с мен нито „гениалните“ си финансови планове, нито личните си стратегии. Все пак… — тя отново прегърна детето — ще разговарям с него.
— Благодаря ви — прошепна Елица, в гласа ѝ се прокрадна плах лъч надежда.
— Ще говоря с Радослав — повтори твърдо Жанета и се отправи към вратата.
— Толкова бързо ли тръгвате? — попита разочаровано Елица.
— Да. Трябва да подредя аргументите си, преди да се изправя срещу този „финансов стратег“ — отвърна тя, обувaйки се. — С него без подготовка не се излиза на бой.
Вратата се затвори тежко. Елица остана сама в жилището, което до скоро смяташе за дом, а сега усещаше като временен подслон.
Навън хладният есенен вятър разпиля косата на Жанета. Тя спря за миг и проследи как листата се носят по асфалта. Спомените я върнаха години назад — към деня, в който съпругът ѝ Тихомир почина. Радослав тогава беше едва на две години.
От онзи период ѝ бяха останали усещанията за безпомощност и страх. Същото отчаяние, което сега виждаше в очите на Елица. Тогава собствената ѝ майка се беше дистанцирала, неспособна да помогне. Единствената подкрепа бе дошла от Лора Василева — майката на покойния ѝ съпруг. Тя приюти младата вдовица с детето в просторния си апартамент. След смъртта ѝ имотът премина на името на Жанета.
Жената се качи в колата си. Мирисът на лавандула — любимият ѝ аромат — изпълваше купето. Постави колана, запали двигателя и промълви тихо:
— Не е достойно, сине. Да се криеш зад една жена не ти прилича. Страхливост е това, Радослав.
Потегли бавно по почти празните улици, обмисляйки всяка дума, която щеше да изрече.
Изминаха няколко дни. Жанета Цветанова реши отново да посети внучката си, Зорница, за да види как се справят и дали разговорът ѝ със сина ѝ е дал някакъв резултат.
