Жанета Цветанова позвъни и вратата се отвори почти веднага.
— Радвам се, че дойдохте — опита се да прикрие притеснението си Елица, но гласът ѝ леко потрепери.
— Здравей, мило дете — отвърна свекървата с премерена мекота и едва доловимо докосна бузата ѝ. — Къде е нашата принцеса?
— В стаята си е… подрежда нещо — каза тихо Елица, като отмести поглед.
— Пак ли е обърнала всичко с главата надолу? — попита Жанета, докато събуваше обувките си и пристъпваше към хола.
Когато влезе, за миг застина. Обичайната уютна дневна бе неузнаваема — навсякъде имаше кашони, някои наполовина пълни, други разтворени и зеещи. Дрехи, книжки и играчки бяха разпилени по дивана и пода, сякаш домът вече не принадлежеше на обитателите си.
— Остават две седмици — произнесе безизразно Елица и машинално свали една книга от рафта, за да я пъхне в кашон.
— Чакай — Жанета пристъпи напред, взе томчето от ръцете ѝ и го върна обратно на мястото му. — Нека спрем за няколко дни. Прибери кутиите в ъгъла. Още не съм приключила разговора със сина си. А неговите „служебни“ пътувания винаги се оказват по-дълги, отколкото твърди.
— Ами… — Елица се огледа безпомощно, очите ѝ прескачаха от кашоните към свекърва ѝ, сякаш търсеха опора.
— Къде е моето слънчице? Зорничке! — повика Жанета с по-топъл тон.
От спалнята се чу тупуркане и след миг малка фигурка изхвръкна навън.
— Бабо! — извика детето и се хвърли в прегръдките ѝ.
— Ах, ти моя хубавице! Моето злато, моето светло дете! — засмя се Жанета и я притисна силно до себе си.
— Бабо, бабо… — шепнеше Зорница, сгушена в рамото ѝ.
— Хайде да идем до парка? Ще покажем на есенните листа как рисува истинска художничка — предложи тя весело.
Елица отново погледна към кашоните, после към двете. В очите ѝ имаше въпрос и страх.
— До края на седмицата — каза Жанета спокойно, но с непоколебима увереност. — Дай ми този срок.
— Добре — прошепна младата жена и за пръв път от дни по лицето ѝ проблесна плахо облекчение. Докато се обличаше, движенията ѝ все още издаваха несигурност, но в тях вече се прокрадваше и надежда.
Няколко дни по-късно меката есенна светлина се разливаше през високите прозорци на изискан ресторант в центъра на града. Когато Жанета влезе, веднага съзря Радослав на маса до прозореца. Срещу него седеше млада жена — добре облечена, с прекалено старателно подбран вид.
Жанета се настани без излишни церемонии и впери поглед в сина си.
— Радослав. Очаквах разговор насаме — произнесе тихо. — Ще обясниш ли присъствието на тази… дама?
— Мамо, това е Виолета. Сгодени сме — отвърна той, като леко сви вежди.
— Колко трогателно — отвърна сухо тя. — Поканата ми обаче беше отправена към теб, не към временните ти увлечения.
Виолета усети ледения полъх в думите ѝ и пребледня.
— Ако предпочитате, мога да си тръгна… — предложи тя плахо.
— Не — отсече Радослав и постави ръка върху рамото ѝ по-скоро демонстративно, отколкото нежно. — Нямам тайни от нея.
— Чудесно. Така по-бързо ще разбереш истинската стойност на избора си — отвърна Жанета и изгледа момичето така, сякаш оценява предмет на витрина.
Миглите на Виолета затрепериха.
— Да преминем към същественото — Жанета оправи перления си гердан с прецизно движение. — Става дума за апартамента. За твоя опит да изгониш Елица и детето.
— Въпросът е приключен — облегна се назад Радослав, макар че напрежението личеше в стегнатата му челюст. — Решението е взето.
— Решение има, когато всички засегнати са съгласни. Аз не съм — отвърна тя спокойно.
— Ще се оженя за Виолета. Нуждаем се от жилище. Там ще живеем — повиши тон той.
— Няма да стане. И ще ти кажа защо — обърна се Жанета към младата жена със сладникава, но режеща интонация. — Мило момиче, може би е по-добре да не слушаш. Някои истини не са приятни за романтични илюзии.
— Седни — изръмжа Радослав.
— Предложих го от загриженост — отвърна тя невъзмутимо. — Но явно не се цени.
Той въздъхна.
— Казах на Елица да напусне. Това е окончателно.
— Ще ти напомня нещо, млади човече — гласът ѝ стана твърд като стомана. — Жилището, в което в момента живее Елица със Зорница, по документи е мое. Както и апартаментът, който ти обитаваш.
— Това е формалност! — избухна той. — Прехвърлих ги на твое име временно.
— За да спестиш данъци. Да, спомням си отлично — прекъсна го тя. — И именно тази „временна“ схема сега ти създава проблеми.
Той стисна зъби.
— Не се меси във финансовите ми дела.
— Напротив, длъжна съм — отвърна Жанета тихо. — Защото по документи аз съм едноличен собственик и на двете ти фирми.
Радослав я погледна с невярващи очи.
— Това беше само на хартия…
— Хартията има юридическа тежест — прекъсна го тя. — Прегледах отчетите. Сравних декларираните приходи с реалните обороти. Разликата е… впечатляваща. Поне двадесет пъти. Това не е грешка, Радослав. Това е схема.
Лицето му пребледня.
— Проверявала си ме?
— Като собственик имам достъп до всичко. Знам къде отиват средствата. Не ме изненада мащабът, а лекотата, с която си подправял подписа ми върху платежни нареждания. И то доста нескопосано.
— Това са глупости… — започна той.
Тя рязко удари с длан по масата. Порцеланът иззвънтя.
— Нито дума повече! Още едно подценяване на реалността и от днес си без работа. Не фиктивно, а съвсем действително.
— Какво?! — прошепна той, а лицето му пламна.
— Компаниите ти осигуряват доходите. Аз знам точния им размер. Знам и каква нищожна сума превеждаш за издръжката на собственото си дете — всяка дума падаше тежко и отчетливо. — Предложението ми е ясно: прехвърляш апартамента на името на Елица незабавно. И от следващия месец увеличаваш издръжката четирикратно — според реалните ти приходи.
— А ако откажа? — процеди той през зъби.
Жанета се облегна назад, очите ѝ останаха ледено спокойни.
— Първата възможност е пределно ясна.
