— Първата възможност — произнесе Жанета Цветанова със същото хладнокръвие, — е като единствен собственик да те освободя от всички длъжности още утре. Без обезщетение. С всички последици за името ти и за кредитната ти история. Втората — папката с „постиженията“ ти да поеме към НАП и прокуратурата. Избирай. Имаш срок до утре.
Радослав се отпусна назад в стола, сякаш въздухът изведнъж бе станал тежък. За пръв път осъзна колко наивно е разчитал на майчината ѝ снизходителност. Досега тя никога не се беше изправяла срещу него открито — само намекваше, предупреждаваше тихо. А той бе приел това за слабост.
— Радослав… — прошепна Виолета с треперещ глас.
— Мълчи — отсече той сухо, без дори да я погледне.
Жанета спокойно извади от чантата си навита папка, постави я на масата и я притисна с длан. Червените ѝ нокти леко почукаха по картона.
— Вътре има достатъчно, за да предизвикаш жив интерес у съответните институции — каза тя и задържа погледа си в неговия.
Очите на Радослав помътняха. В ума му блесна една-единствена дума — предателство. От собствената му майка. Този ход не бе предвидил.
Жанета прибра документите, изправи се и приглади сакото си.
— Благодаря за посещението, Радослав — изрече учтиво, сякаш закриваше делова среща. — И ти пожелавам успех с недвижимите ти планове.
Излезе спокойно, без да се обръща.
Няколко дни по-късно Жанета Цветанова отново застана пред добре познатата врата. Натисна звънеца. От вътрешността на апартамента се чу радостен детски вик.
— Бабо!
Усмивката сама се появи на устните ѝ.
Вратата отвори снаха ѝ — Елица. Лицето ѝ беше изморено, под очите личаха сенки, но тя направи усилие да изглежда спокойна.
— Заповядайте, мамо.
— Бабо! Бабо! — малката Зорница, златокоса и вихрена като пролетен вятър, се хвърли право в прегръдките ѝ.
— Слънчице мое! — Жанета я вдигна високо, обсипа я с целувки и вдъхна аромата на чистата ѝ коса. — Колко си пораснала! Истинска госпожица!
— Ще ходим ли навън? — попита детето, вече готово да се измъкне.
— Именно за това съм тук — засмя се бабата. — Но първо се облечи както трябва. Вятърът не прощава на разсеяни принцеси.
— Да! Да! — извика Зорница и изтича към антрето.
Жанета се обърна към Елица. Един бърз, внимателен поглед ѝ беше достатъчен — бледност, напрежение, изтощение.
— Как си? Излезе ли вече от режима „оцелявай до понеделник“? — попита меко, с едва доловима ирония.
Елица издиша тежко.
— Ако има по-дълбоко от дъното, вероятно съм там. Чувствам се като в безкраен тунел.
— Да видим тогава — отвърна Жанета и пристъпи към хола.
Картината вътре беше потискаща. Гардеробите зееха почти празни, по стените се трупаха кашони, по пода — безредни купчини вещи. Светлината, проникваща през тънките пердета, само подчертаваше хаоса.
— Това е… мащабно почистване — отбеляза тя сухо. — Надявам се да не разчистваш само прахта, а и спомените.
— И аз не знам какво правя — призна Елица и прокара ръка през косата си. — Сякаш седем години съм събирала не дом, а склад за чужди илюзии. Всеки ъгъл ми напомня за глупост… нечия глупост.
— Чия точно? — попита Жанета спокойно.
— Нека не изричаме очевидното — отвърна Елица горчиво. — Чувствам се като Сизиф. Само че камъкът са старите му вратовръзки и моите надежди.
— Разликата е, че ти освобождаваш място — каза Жанета. — За въздух. А може би и за нещо по-добро.
От антрето се чу шум.
— Ще облека Зорница, преди да си е сложила обувките на обратно — каза Елица и тръгна.
— Почакай — спря я Жанета тихо, но твърдо.
От чантата си извади сгънат комплект документи.
— Вземи ги. Време е да видиш всичко. Без розови очила.
Подаде ѝ листовете и се насочи към внучката си.
Елица пое хартията машинално. Погледът ѝ първо се плъзна неразбиращо по редовете. После застина. Прочете отново. Кръвта се отдръпна от лицето ѝ. Пръстите ѝ смачкаха края на листа.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
Без дума тя пристъпи към Жанета, която закопчаваше якето на Зорница, и я прегърна силно, притискайки лице в рамото ѝ.
— Мамо… благодаря… Аз… не знаех… Била съм сляпа…
— Мамо? — учуди се Зорница и премести поглед ту към едната, ту към другата. — Баба също ли е мама?
Елица се усмихна през сълзи.
— Да, мило. Бабата също е нечия мама. И най-сигурната.
Жанета погали снаха си по гърба.
— Никой няма да наранява внучката ми — каза тихо, но категорично. — Нито теб. Тези документи са защита. Вече не си безпомощна.
— Благодаря… за всичко — прошепна Елица, опитвайки се да овладее гласа си.
Жанета изправи рамене и нарочно смени тона:
— Е, готов ли е спасителният отряд? Слънцето ни чака, а стратегическият сладолед не търпи отлагане.
— Сладолед! — възторжено извика Зорница.
Елица кимна, вече по-уверена. Приближи се до един от кашоните, отвори го и извади стар, но чист плюшен мечок — верният спътник на дъщеря ѝ.
Погледна го с тъжна усмивка.
— Знаеш ли, мамо, този мечок е единственият „мъж“ в този дом, който никога не ме е лъгал и не ме е предавал. Плюшен рицар.
— Ценен екземпляр — отвърна Жанета с лека ирония. — Понякога платът държи повече на честта от хората.
Елица постави мечето върху освободената полица. Слънчев лъч се плъзна през пердето и освети играчката, сякаш ѝ придаваше нов смисъл — не спомен за миналото, а знак за топлина, която остава.
Навън вятърът раздвижи клоните, а в стаята за пръв път от дълго време се усещаше не хаос, а начало.
