— Кой ти каза, че няма да успеят? — прекъсна я рязко Светлана Емилова. — Борис работи, Галина работи. Защо предварително ги отписваш? Само спънки слагаш, а после се чудиш защо Валентин ходи намръщен.
Евелина притвори очи и пое бавно въздух. Преброи до три, преди да отвърне.
— Светлана Емилова, това е въпрос между мен и Валентин. Ще го обсъдим сами.
— Добре тогава — отвърна сухо свекървата. — Обсъждайте си.
Линията прекъсна. Евелина остави телефона върху масата и се загледа в недорязаните зеленчуци. Пръстите ѝ леко потреперваха, макар че се опитваше да изглежда спокойна.
В събота сутринта се събуди с мисълта за разходката, която бяха планирали отдавна. Искаха да излязат извън града, да се поразходят из есенната гора, да седнат край езерото и да изпият кафе от термоса — както в началото на връзката си, когато всичко беше леко и безоблачно.
Валентин вече беше в кухнята, вперил поглед в телефона си.
— В колко тръгваме? — попита тя, докато си наливаше чай.
Той дори не я погледна.
— Еви, по-добре да отложим. Трябва да мина през Галина.
— Защо?
— Мама се обади. Имат нещо важно за обсъждане.
Тя остави чашата малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. Знаеше какво означава „нещо важно“ — нови убеждавания, нов натиск, нов разговор за това колко безсърдечна е тя.
— Две седмици чакаме този уикенд.
— Извинявай. Ще мина набързо и ще се върна. Вечерта можем да се разходим.
— По тъмно?
Той само сви рамене, целуна я по косата и каза:
— Не се сърди. Все пак са семейство.
Вратата се затвори зад него. В апартамента остана тишина и едно глухо раздразнение, което постепенно се превърна в самота.
Евелина все пак отиде в парка. Сама.
Сухите листа шумоляха под обувките ѝ — златисти, медни, алени. Миришеше на влажна почва и на дим от нечий далечен огън. Пейката край водата беше мокра от утринната роса, но тя я избърса със салфетка, седна и отвори термоса.
Преди година двамата бяха точно тук. Валентин я беше прегърнал през раменете и ѝ разказваше забавна случка с клиент, който сам решил да поправи пералнята си и наводнил съседите. Тя се смееше, сгушена в него, сигурна и спокойна.
Тогава Светлана Емилова живееше в Силистра. Обаждаше се веднъж седмично, най-често в неделя. Питаше как са, пращаше поздрави — нищо натрапчиво. Свекърва от разстояние, поносима и дори любезна.
После продаде жилището си, инвестира в нова кооперация тук и се нанесе при Галина „временно, докато сградата бъде завършена“. От този момент всичко започна да се променя.
Телефонът на Валентин звънеше ежедневно. „Помисли за сестра си.“ „На Галина ѝ е трудно.“ „Кръвта вода не става.“ Вечерите минаваха в мълчание, докато той гледаше в екрана. Уикендите — с неизменното „ще мина през мама“.
Евелина отпи от вече изстиналото кафе. Патици се носеха по водата, деца викаха някъде зад дърветата. А тя седеше сама и се питаше кога точно се беше почувствала излишна в собствения си дом.
Валентин се прибра късно. Тя вече беше в леглото и безцелно прелистваше новините в телефона.
— Как мина? — попита, без да се обръща.
— Нормално. — Той седна на ръба на леглото и събу чорапите си. — Изтощен съм. Утре ще говорим.
Тя не настоя.
На сутринта стана по-рано, приготви омлет, препечен хляб и кафе. Подреди масата и седна срещу него.
След няколко хапки той бутна чинията.
— Взех решение.
Ръката ѝ застина около чашата.
— Какво решение?
— Ще стана поръчител. Снощи говорихме подробно — с мама, с Галина, с Борис. Положението им не е леко, Еви. Малкият Филип расте в тясна квартира под наем. Знаеш как е. Ако ние не помогнем, кой?
Тя внимателно остави чашата.
— Валентин, ти имаш собствени кредити. Ако нещо се обърка…
— Няма да се обърка! — удари с длан по масата. — Това е сестра ми! Израснали сме заедно.
— А ако Борис остане без работа? Ако се разделят?
— Защо винаги мислиш най-лошото? — погледът му се изпълни с раздразнение. — Ти не разбираш. Нямаш брат или сестра. Лесно ти е да бъдеш безразлична.
Думите го заболяха повече, отколкото очакваше.
— Не съм безразлична. Мисля за нас.
— За нас ли? — изсумтя той. — Откакто взехме този апартамент, си друга. Преди ми вярваше.
— Преди не сме имали подобни разговори — каза тихо тя.
— Преди не търсеше проблеми във всичко! Мама е права — само спирачки слагаш.
— Значи сте обсъждали и мен? — гласът ѝ потрепери.
— Никой не те обвинява! Просто… стига толкова. Излизам.
— Къде?
— При мама. При Галина. Остани сама да помислиш.
Той грабна чанта, натъпка вътре няколко неща, без да подбира. Вратата се затръшна.
Апартаментът притихна.
Евелина остана седнала пред изстиналия омлет. Погледът ѝ се плъзна по празния стол срещу нея, по недопитото кафе. Навън слънцето грееше, хора минаваха по улицата, чуваше се детски смях.
Тя плащаше тридесет и две хиляди лева на месец за този дом. И за първи път си зададе въпроса: наш ли е още, или вече е само мой?
Първите два дни очакваше обаждане. Проверяваше телефона при всяко известие, вслушваше се в звука от входната врата. Нищо.
На третия ден, водена повече от скука, отколкото от любопитство, отвори социалните мрежи — да види какво става около Даниела Маркова, да разсее мислите си с чужди новини. И точно тогава погледът ѝ се спря на нещо, което я накара да затаи дъх.
