— Е, щом така стоят нещата, вече можем да мислим и за бебе.
Валентин Ковач я прегърна откъм гърба и зарови лице в шията ѝ. Евелина Лъвова стоеше насред дневната и оглеждаше светлобежовите стени с фабричната мазилка на строителя. Бяха внесли само най-належащото — разтегателен диван, маса, пералня и хладилник. Завесите още чакаха да бъдат окачени, кашоните — разопаковани, а дребните вещи — подредени по местата им. Въздухът миришеше на прясна боя и на онзи особен, леко задушлив аромат на нов ламинат.
— За бебе ли? — подсмихна се тя, без да се обръща. — Тук едва се събираме двамата.
— Ще изкараме повече пари, ще вземем по-голямо жилище.
— Разбира се. Ще изплатим този заем за двайсет и пет години, после ще теглим нов. Към седемдесетте може и да се нанесем в двустаен.
Той въздъхна, пусна я и прекоси стаята, плъзгайки длан по перваза.
— Вечно смяташ и пресмяташ.
— Някой трябва да го прави.
Каза го уж на шега, леко, но вътре в нея се появи познатото бодване на тревога.
Валентин хвърли поглед към часовника си и тихо изруга.
— Закъснявам. Имам поръчка за три часа — на някого му протекла пералнята, по телефона направо изпаднаха в паника.
— Действай тогава, да изкараш за мечтания двустаен.
Той я целуна по косата и излезе. Малко по-късно се чу трясването на входната врата и бученето на асансьора. Апартаментът притихна.
Евелина обиколи стаята и прокара ръка по стената. Техният дом. По-точно — нейният. Още при кандидатстването брокерът бе категоричен: по-добре Валентин да не фигурира в документите. Доходите му са неофициални, а върху него тежат кредитна карта и стар заем — банката ще започне проверки и само ще усложни процедурата. Тя обаче е счетоводител, пет години на едно и също работно място, всичко изрядно и по договор. Одобрението било почти сигурно. Така и стана — след седмица получи зелена светлина.
Заемът е на нейно име. И отговорността — също.
Когато напрежението я стегнеше, тя по навик посягаше към калкулатора. Месечната вноска — трийсет и две хиляди лева. Сметките за ток, вода и такси — поне пет хиляди. Храна, транспорт, кредитната ѝ карта, която още изплащаше от миналата година. Числата се нижеха в колона — сухи, безмилостни, ясни.
Закрепи калкулатора върху хладилника с магнит, на който пишеше „Всичко ще бъде наред“ — подарък от майка ѝ за последния ѝ рожден ден.
Телефонът иззвъня тъкмо когато затвори тефтера. На дисплея светеше: „Светлана Емилова“.
— Евелина, здравей, миличка. Случайно съм наблизо, във вашия квартал. Помислих си — да мина да видя как сте се настанили. Вече се преместихте, нали?
— Да, преместихме се. Заповядайте.
— След петнайсетина минути съм при вас.
Евелина огледа жилището. Кашони до стената, голи прозорци без пердета, по пода още личаха следи от почистването. Е, не я канеше на изложба.
Точно след четвърт час звънецът изписука. На прага стоеше Светлана Емилова — в бежов шлифер, с плик в ръка и внимателен, почти инспекторски поглед.
— Здравей, Евелина.
— Влизайте.
Свекървата пристъпи вътре и бавно обходи стаята с очи. Погледът ѝ се спря на неразопакованите кашони, после на прозорците без завеси и на дрехите, струпани върху дивана.
— Тясничко ви е. И прозорците съвсем голи, нямате дори свястни пердета. А вещите още стоят по ъглите.
— Току-що се нанесохме. Малко по малко ще подредим всичко.
— Хм.
В кухнята тя извади от плика магнит — бяла мечка и надпис „Силистра — перлата на Дунав“. Окачи го на хладилника до калкулатора, леко избута настрани подаръка от майката на Евелина.
— Да ви напомня откъде тръгват корените ни.
Евелина мълчаливо сложи чайника.
Докато пиеха чай, разговорът бързо прие по-конкретен тон.
— При моята Галина Александрова все още нищо не се нарежда. Живее под наем в двустаен с Борис Асенов и малкия Филип Александров. Плащат по двайсет и седем хиляди лева на месец — хвърлени пари на вятъра! Детето е на три години, трябва си собствен дом, не да се местят по чужди квартири. Аз пък се тъпча при тях, докато довършат къщата ми. Строителят обеща септември, после стана декември, а сега говорят за пролет. Всички сме един върху друг.
— Трудно е, да — внимателно отвърна Евелина.
— На вас ви се получи лесно. Подадохте документи — и готово, одобрение. А Галина и Борис вече година се мъчат. На него му висят кредити — кола, после още нещо. Банките виждат задлъжнялостта и отказват. А само с нейната заплата не става.
Евелина стопли пръстите си около чашата и замълча.
— Трябва им поръчител. Някой с чиста кредитна история и официален доход. Такива клиенти банките ги обичат.
Вратата в антрето щракна — Валентин се беше върнал. Надникна в кухнята и се изненада.
— О, мамо, можеше да се обадиш.
— Какво, вече с предварително записване ли се идва при сина?
Той я целуна по бузата и седна. Евелина му сипа чай.
— Разказвах на Евелина за Галина — поде отново Светлана Емилова. — Нужен ѝ е поръчител. Заради заемите на Борис банката не го одобрява, а сама не покрива изискванията. Вие вече имате ипотека, а за сестра си, синко, не помисли. Знаеш я — горда е, няма да поиска сама. Затова аз моля. Ако Евелина стане поръчител, много ще им помогне.
— Мамо, и ние имаме ипотека — разпери ръце Валентин.
— Но доходите ви са добри, двама сте, ще се справите.
Евелина внимателно остави чашата.
— Ипотеката е само на мое име, Светлана Емилова. Валентин получава пари неофициално и брокерът препоръча да не го включваме.
Свекървата замълча за миг и впери в Евелина продължителен, изпитателен поглед, сякаш преценяваше нова, неочаквана възможност.
