Спомних си и как веднъж доведе майстор да огледа имота — без изобщо да попита баба за позволение.
Сега Лидия стоеше срещу адвоката пребледняла, ръцете ѝ трепереха, а думите ѝ прорязваха въздуха с горчивина.
— Това е абсурд. Тя не е била на себе си — сигурно вече е губела разсъдъка си.
Адвокатът, госпожа Ясмина Димитрова, невъзмутимо намести очилата си и отвърна с равен тон:
— Госпожа Димитрова премина медицинска оценка непосредствено преди нотариалното удостоверяване на завещанието. Беше в пълно съзнание и напълно дееспособна.
— Това е несправедливо! — отсече Лидия през зъби.
Аз не казах нищо. Пръстите ми се впиха в плата на палтото. Не копнеех за пари. Не исках къща, нито напрежението, което се стовари върху мен. Исках единствено баба ми да се върне.
Точно преди да си тръгнем, адвокат Димитрова ми подаде запечатан плик.
— Тя настоя това да стигне лично до вас. И да го отворите едва когато се приберете.
Кимнах и излязох възможно най-бързо.
У дома ме посрещна познатият аромат на лимонова вакса и лавандула — баба винаги поддържаше всичко безупречно. Настаних се в любимото ѝ кресло. Пликът тежеше странно в дланите ми.
Вътре открих две неща: стара снимка и писмо.
Фотографията беше избледняла от времето. На нея баба стоеше до тийнейджърка с палави очи и широка усмивка — лице, което не разпознавах.
Разгънах писмото.
„Скъпа моя Елица,
Щом четеш тези редове, значи вече не мога сама да ти разкажа истината. Има нещо, което пазех в тайна през целия си живот — нито майка ти, нито Лидия, нито който и да било знаеше.
Момичето от снимката се казва Ралица. Тя беше първото ми дете. Бях едва на седемнайсет и неомъжена. Родителите ми ме принудиха да се разделя с нея и я изпратиха при семейство във Вермонт. Убедиха ме, че това е „правилното решение“.
По-късно се опитах да я открия, но тя бе сменила името си и не желаеше да поддържа връзка…“
