После се появиха децата. С тях дойдоха безсънните нощи, безкрайните грижи, ипотеката за къщата, служебните смени, болестите на родителите… Плановете тихо бяха прибрани „за по-нататък“. А това „по-нататък“ така и не дойде.
На следващата сутрин Цветелина се събуди с различно усещане. Празнотата още беше там, болката — също, но към тях се беше прибавило нещо ново. Не ярост, а яснота. Сякаш невидима завеса се беше вдигнала и тя най-после видя брака им отстрани — двама души, които в битовите задачи и отговорности постепенно са изгубили не само връзката помежду си, но и самите себе си.
Тя обиколи стаите на къщата, която изведнъж ѝ се стори прекалено просторна за един човек. В гардероба още висяха ризите на Радослав. В банята стоеше самобръсначката му. Всичко изглеждаше така, сякаш той просто е излязъл за малко и всеки момент ще отключи входната врата.
Но той нямаше да се върне. Това го знаеше. И за пръв път си позволи да помисли: ами ако така е по-добре?
На втория етаж имаше малко складово помещение, където с години трупаха вещи — нито нужни, нито за изхвърляне. Цветелина се качи по скърцащите стъпала, отключи и светна лампата.
Кашони, стари куфари, инструменти на Радослав. А в ъгъла — нейният етюдник. Кога за последно беше рисувала? Може би преди да се роди Мартин Емилов. Преди повече от три десетилетия.
До него стоеше кутия с надпис „Цвети“. Тя я отвори внимателно. Вътре лежаха тетрадки със стихове от младостта ѝ, албум със скици, пожълтели картички, няколко книги със забравени отбелязани страници. Отделно, увити в парче плат — старите акварелни бои.
Разгърна албума. Крехките листове шумоляха сухо. Градски парк, нарисуван с лека ръка. Портрет на майка ѝ. А после — Радослав, съвсем млад, с китара и онзи поглед, пълен с обещания.
Боите, разбира се, бяха втвърдени отдавна. Но нови могат да се купят. И хартия — също. И всичко да започне отначало.
Защо не?
От този ден нататък всеки изминал ден се превърна в малка крачка. Понякога несигурна, понякога назад, но по-често — напред.
Тя си взе нов комплект бои и започна да рисува. Плахо, с трепереща ръка, но с упоритост. С всяка следваща седмица линиите ставаха по-смели. Записа се в курс по изобразително изкуство за възрастни в местното читалище. В началото се страхуваше — ами ако е най-неподготвената? Оказа се, че около нея има хора като нея — всеки търсещ изгубена част от себе си.
Силвия Пиринки я убеди да се включи и в група по скандинавско ходене. Цветелина се дърпаше — „На тази възраст?“ — но все пак опита. И се изненада. Тялото ѝ, което беше свикнала да приема като уморено и износено, се оказа способно да се движи с лекота, да поема дълбоко въздух, да усеща радост от самото движение. Това откритие я разтърси повече, отколкото очакваше.
Месец и половина по-късно телефонът звънна. Беше Радослав.
— Искам да взема и останалите си неща — каза той след кратка пауза. — Ако нямаш нищо против.
Гласът ѝ прозвуча спокойно, дори на нея самата ѝ се стори странно.
— Нямам. Кога ще ти е удобно?
— В събота?
— Добре. Ще съм вкъщи.
Учуди се, че не изпитва желание да избяга от тази среща. Нещо в нея беше започнало да зараства — не напълно, но достатъчно, за да може да го погледне без сълзи.
В събота той застана на прага. Беше отслабнал, с ново яке и различна прическа. Тя се отмести, за да го пусне.
— Изглеждаш добре — отбеляза той, оглеждайки я с нескрито изумление.
И тя знаеше, че е така. Беше свалила килограми — не от мъка, а от движение и нов хранителен режим. Подстрига се късо. Вместо стария домашен халат носеше дънки и ярка туника.
— Благодаря. И ти също — отвърна спокойно.
Той влезе, погледът му обходи стаята. До прозореца стоеше статив с недовършен пейзаж — градината им, обляна в меката светлина на есенното слънце.
— Отново рисуваш? — попита той.
— Да. И не само това.
— Какво имаш предвид?
Тя го погледна право в очите.
— Започнах да живея отново, Радослав. За себе си. Не в нечия сянка. Беше прав — спряхме да се виждаме истински. Застояхме се в ежедневието и спряхме да растем.
В изражението му се появи нещо ново — смесица от уважение и изненада.
— Цвети, не съм искал да те нараня — каза той тихо. — Аз просто…
