Писала на синовете си само по едно изречение: „Баща ви си тръгна при друга жена. Не се тревожете за мен, ще се оправя.“
Мартин Емилов, по-големият, не се задоволи със съобщение. Още на следващия ден беше на прага ѝ. Седна до нея на леглото, хвана ръката ѝ и я погали внимателно, сякаш тя беше детето, а не той. Говореше ѝ тихо, опитваше се да я успокои, редеше думи за сила и търпение. Но гласът му сякаш отскачаше от невидима стена — нищо не оставаше в съзнанието ѝ.
— Ела при нас за известно време, мамо — настояваше той. — Не е добре да стоиш сама в такъв момент.
Тя само поклати глава.
— Трябва да остана тук. Сама. Точно тук.
По-малкият, Валентин Радославов, звънеше всеки ден. Убеждаваше я, че баща им е изгубил разсъдъка си, че това е прищявка и скоро ще се върне разкаян. Тя слушаше мълчаливо. Дълбоко в себе си обаче беше сигурна — връщане няма да има.
Неочаквано спасението дойде от друго място. Диана Данаилова и Силвия Пиринки — нейните стари приятелки. Същата онази Силвия, с която някога, преди брака, деляха малка стая в общежитието.
Появиха се без предупреждение. Натиснаха звънеца, а когато тя отвори, и двете замлъкнаха за миг. Очевидно видът ѝ ги беше стреснал. От онзи ден тя дори не се беше поглеждала в огледалото.
— Така — отсече Силвия още от прага и влезе решително. — Планът е следният: душ, после закуска и след това излизаме навън.
— Няма да ходя никъде — отвърна Цветелина Богданова уморено.
— Ще дойдеш — намеси се Диана, която вече подреждаше нещо в кухнята. — За умиране ще мислим по-късно. Макар че, чакай — ние вече сме пенсионерки! Тъкмо затова нямаме право да се разпадаме.
Странно, но тази безцеремонна решителност се оказа по-ефикасна от всички нежни думи на синовете ѝ. Цветелина стана, влезе под душа, позволи им да я нахранят и после — почти насила — излезе с тях към парка.
Септемврийският ден беше светъл и прохладен. Въздухът прозрачен, а под краката им шумоляха влажни листа. Три жени над шейсет вървяха по алеята с есенни палта и споделена история зад гърба си. Тогава Силвия изненадващо каза:
— Знаеш ли, Цвети, дори сега ти завиждам.
— На мен? За какво? — учуди се искрено тя.
— За това, че всичко тепърва може да ти се случи.
— На тези години?
— И какво от това? — сви рамене Силвия. — Леля ми е на седемдесет и пет, ходи на танци и си има ухажор. Миналата година обиколи сама половин България. Каза, че чак тогава е усетила що е истинска свобода.
— Аз не копнея за свобода — прошепна Цветелина. — Искам си стария живот.
— А какъв беше той? — попита тихо Диана. — Кажи честно.
Цветелина понечи да отговори, че всичко е било наред. Спокойно. Подредено. Но внезапно осъзна, че не помни кога за последно тя и Радослав Велизаров са разговаряли истински. Кога я е гледал със същия плам, както в младостта им. Кога са били съпрузи в пълния смисъл, а не просто двама души, които делят един покрив.
— Не знам — призна тя. — Последните години сякаш минаваха сами. Къща, готвене, внуци, градина…
— А ти къде беше в този списък? — настоя Диана.
— Аз ли? — смути се тя. — Къде трябва да съм?
— Най-отпред, глупаче — засмя се Силвия. — Винаги първа.
Вечерта, когато се прибра, Цветелина дълго стоя пред огледалото в банята. Оттам я гледаше непозната жена — с угаснал поглед и хлътнали бузи. Кога бе остаряла толкова? В кой момент бе изгубила себе си?
Отвори шкафа над мивката и извади старата си козметична чантичка. Спирала, червило — вероятно отдавна неизползваеми. Но въпросът не беше в грима. Беше в това, че бе спряла да се грижи за себе си. Беше престанала да се забелязва.
А после и той бе спрял да я вижда.
През нощта сънят я върна назад. Летен ден в градския парк, музика от танцова площадка. Тя — на двадесет и пет, учителка в начално училище, изпълнена с планове. Той — две години по-голям, работещ в завод, с китара в ръце, четящ Ремарк и мечтаещ за собствен дом.
— Цвети — казваше ѝ насън Радослав, гледайки я право в очите. — Ще видим толкова неща заедно. Обещавам ти.
Събуди се със сълзи по лицето. Да, мечтаеха да пътуват — до морето, в планината, може би дори извън България. Да четат книги рамо до рамо, да учат нови неща, да се развиват заедно и да растат като личности.
