— Просто си искал да живееш — отвърна тя спокойно и кимна леко. — Разбирам го. Сега вече наистина го разбирам. И колкото и странно да звучи, благодаря ти. Болеше непоносимо, сякаш всичко в мен се разпада. Но тази болка се оказа като ваксина — срещу самозаблудите, срещу измисления ни свят. Събудих се. За първи път от години.
— И как е… след събуждането? — попита Радослав почти шепнешком.
— Плашещо — призна тя без преструвка. — Самотно. Понякога объркващо. Но и вълнуващо. Отдавна не съм се будила с любопитство към утрешния ден. Сега ми е интересно какво ме чака. Какво още мога да постигна.
Той извърна поглед, а в очите му сякаш проблесна сянка на съжаление. Може би ѝ се стори. А може би просто ѝ се искаше да вярва, че не му е безразлично.
— Събрах ти багажа — посочи тя кашоните до стената. — Всичко, което намерих. Ако липсва нещо, ще ми кажеш.
Радослав мълчаливо вдигна една от кутиите.
— С колата съм. Ще направя няколко курса.
— Добре — тя се отдръпна към прозореца, за да му даде пространство. — Как е Ясмина?
— Добре е — поколеба се той. — Ние… вече живеем заедно.
— Щастлив ли си? — въпросът излезе неочаквано дори за самата нея.
Той се усмихна — онази леко смутена, момчешка усмивка, която някога я беше спечелила.
— Не знам дали мога да го определя. Странно е да започваш начисто на нашите години. Но… да, мисля, че съм щастлив. По свой начин.
— Радвам се — отвърна тя искрено.
Когато и последният кашон беше натоварен, той остана за миг на прага.
— Цвети… съжалявам, че се стигна дотук. Но като те гледам сега… може би така е трябвало да стане. Може би това е по-доброто за нас.
Тя не намери нужните думи. Само проследи с поглед как потегля по познатата улица. И за първи път не изпита усещането, че с него си тръгва и част от нея.
Най-ценното беше останало.
— Сигурна ли си, че ще пътуваш сама? — попита Диана Данаилова, докато ѝ помагаше да подрежда дрехите в куфара. — Да дойда с теб? От сто години не съм била във Варна.
— Някой друг път — усмихна се Цветелина Богданова. — Това пътуване е само за мен. Малка сбъдната мечта.
Варна я посрещна така, както я бе рисувала в мислите си — величествена и малко строга, красива дори под ситния дъжд. Тя крачеше из морската градина с пътеводител в ръка, влизаше в музеи, спираше в уютни кафенета с изглед към морето и скицираше в малкия албум, който вече не излизаше от чантата ѝ.
В последния ден застана на крайбрежната алея и загледа тъмната вода. Дъждът бе спрял, слънцето проби облаците и градът заблестя — свеж, измит, сякаш нов.
„Благодаря ти, че си тръгна“, мина ѝ през ума. И този път мисълта не пареше. „Сега съм у дома — в себе си.“
До нея се спря възрастна туристка с фотоапарат.
— Извинете, бихте ли ме снимали? — попита тя с лек акцент.
— Разбира се — Цветелина пое апарата. — От коя държава сте?
— От Финландия — усмихна се жената. — Пътуваме с приятелки. А вие?
— От Стара Загора — отвърна тя, натискайки спусъка. — И аз съм на пътешествие.
— Сама? Колко чудесно! — възкликна финландката. — Аз започнах да обикалям света сама едва след шейсетте. Съпругът ми почина, децата поеха своя път… И тогава разбрах, че животът не приключва.
— Точно така е — кимна Цветелина.
Разговорът им продължи естествено. Оказа се, че имат повече общо, отколкото предполагаха. Жената се казваше Евелина Стоянова и я покани да вечеря с тяхната малка компания. Цветелина прие без колебание.
Същата вечер, в ресторантче с изглед към морето, тя наблюдаваше трите финландки — жени над шейсет, обиколили половината свят с раници и неизчерпаемо любопитство.
— Какво още планирате да видите в България? — попита тя.
— Рилските езера! — ентусиазирано отвърна Евелина. — Това е моята мечта. Може би догодина. Ще дойдеш ли с нас?
Цветелина се засмя тихо.
— Възможно е. Защо не?
Тя беше на шейсет. Голяма част от пътя ѝ стоеше зад гърба ѝ. Но пред нея имаше още толкова неизживени мигове, непосетени места, неоткрити усещания.
Сега изборът беше неин. Без да се съобразява с чужди представи. Без страх от промяна.
Животът продължаваше. И този път принадлежеше на нея.
