— Ти изобщо мислиш ли с главата си?! — гласът на Георги отекна из апартамента така силно, че Магдалена неволно потръпна. — Казах ти съвсем ясно: майка ми идва и ще я посрещнеш както трябва! А ти пак си решила да правиш номера!
Тя пое бавно въздух, стискайки кухненската кърпа в ръце. Преди три години подобен тон щеше да я разплаче. Преди две — би започнала да се оправдава. Миналата година — щеше да се опитва да обяснява и умолява. Сега просто стоеше неподвижно и гледаше мъжа срещу себе си — мъж, който все повече заприличваше на собствената си майка.
— Георги, не отказвам да посрещна Иванка Пиринкиа — отвърна тя спокойно, почти равнодушно. — Но няма да търкам подовете три дни предварително и да сменям пердетата, сякаш очакваме държавен глава.
— Внимавай как говориш за майка ми! — той пристъпи към нея. Някога тази близост ѝ вдъхваше сигурност, а сега я напрягаше. — Ще живееш според нейните правила! Ясно ли е?
Ето я и тази реплика — напоследък звучеше все по-често. В началото беше за готвенето: „Мама винаги слага дафиновия лист по този начин“. После за чистенето: „Мама бърше огледалата само с вестник“. После за дрехите: „Според мама почтена жена не ходи с дънки у дома“. А сега вече без заобикалки — да живее по правилата на майка му.
Магдалена се отдръпна до прозореца и впери поглед в притъмнялата улица. Февруари бе обгърнал града със студен здрач, лампите хвърляха жълтеникава светлина върху редките минувачи. Някъде там беше леля ѝ Донка — единственият човек, който никога не я беше упрекнал, че се омъжи на двайсет и две и изостави мечтата си да стане дизайнер.
— Ще приготвя вечерята — каза тя, без да се обръща. — Но утре по обяд няма да съм вкъщи. Имам уговорка.
— Каква уговорка? — Георги я хвана за рамото и я обърна към себе си. — Подиграваш ли се? Майка ми идва в сряда специално, за да сме заедно…
— Работя — прекъсна го Магдалена. — Намерих поръчка за интериор на едно кафене. Срещата с клиента е утре.
Преди три месеца тя беше открила сметка в друга банка. Тайна сметка, за която Георги нямаше представа. В началото по нея постъпваха скромни хонорари от фрийланс задачи — лого за малка фирма, визитки за познат зъболекар. После започна да прехвърля малки суми от общата им сметка, към която съпругът ѝ изобщо не проявяваше интерес, защото беше убеден, че „финансите не са работа на жената“. А миналата седмица тя преведе там цялата сума, която той събираше за нов автомобил — сто и осемдесет хиляди лева. Георги още не знаеше.
— Отмени я — отсече той и ѝ обърна гръб. — Майка ми е по-важна от измислените ти срещи.
— Няма.
Той застина и бавно се обърна, сякаш се съмняваше в слуха си.
— Какво каза?
— Казах, че няма да я отменя. — Магдалена взе телефона си и отвори банковото приложение. Цифрите по сметката ѝ вдъхваха увереност. — Майка ти ще преживее един обяд без мен.
След това настъпи ледено мълчание. Георги се прибра в стаята и затръшна вратата. Тя извади от хладилника пилешко месо и започна да готви. Движенията ѝ бяха механични — рязане на зеленчуци, нагряване на тигана, подправяне. Мислите ѝ обаче се върнаха назад — към времето, когато се влюби в усмихнатия програмист, който я водеше на кино и ѝ носеше цветя без повод. След сватбата той постепенно се промени — стана взискателен, лесно раздразним и болезнено зависим от одобрението на майка си.
Звънецът на вратата я изтръгна от размислите. Магдалена избърса ръцете си и отвори. На прага стоеше съседът Димитър — около петдесетгодишен, леко оплешивял мъж, който винаги поздравяваше учтиво и понякога ѝ носеше пощата, ако попаднеше в неговата кутия.
— Добър вечер, Магдалена — подаде ѝ плик. — Това беше пуснато при мен, явно не се е събрало във вашата кутия.
— Благодаря, господин Димитър — отвърна тя и хвърли поглед към подателя. Адвокатска кантора. Сърцето ѝ прескочи.
— Не искам да се меся — понижи глас той. — Стените са тънки, чува се… Жена ми преди години мина през подобно нещо. Има добри специалисти, които помагат при… семейни въпроси.
Магдалена кимна и бързо затвори. Значи съседите вече чуваха скандалите им. Прекрасно. Разкъса плика — вътре беше отговорът от адвоката, с когото се бе консултирала преди две седмици. Кратки насоки за подялба на имущество и защита на лични средства.
— Кой беше? — Георги излезе от стаята с недоволно изражение.
— Димитър. Донесе писмо.
— Какво писмо?
— Реклама — отвърна тя и прибра плика в джоба на халата си. — Утре ставам рано. Ще довърша вечерята и ще си легна.
Той изсумтя, отвори хладилника и извади бира.
— Майка ми пристига утре на обяд — каза, отпивайки. — Посрещни я както трябва. Ще остане при нас една седмица.
— Седмица? — Магдалена се обърна рязко от котлона. — Георги, поне ме попита ли?
— Защо да питам? Това е майка ми. Има право да дойде при сина си, когато пожелае.
„Когато пожелае“ означаваше почти всеки месец. Иванка Пиринкиа пристигаше, оглеждаше ъглите, проверяваше съдържанието на хладилника, критикуваше готвенето и раздаваше наставления как се става „истинска съпруга“. След всяко нейно посещение Георги ставаше още по-непоносим, защото неизменно чуваше: „Твърде мек си с нея, сине. Жената трябва да усеща твърда ръка“.
Магдалена изключи котлона. Вечерята беше готова, а напрежението в дома им тепърва щеше да се изостря.
