Магдалена безмълвно подреди масата – чиниите заеха местата си, приборите звъннаха леко един в друг, салфетките бяха сгънати прецизно. Докато тя се движеше из кухнята, Георги вече беше пресушил първата бира и отпиваше от втората, облегнат небрежно на стола.
— Казвам ти съвсем сериозно — подхвана отново той. — Утре до обяд всичко трябва да блести. Да няма за какво майка ми да се заяде.
— А ако не смогна? — отвърна Магдалена, като седна срещу него. — Имам среща от десет до един. Важен клиент е. Проектът струва шестдесет хиляди.
Той се изсмя презрително.
— Шестдесет хиляди? Кой ще ти ги даде? Три години не си работила нищо съществено.
Думите му я прорязаха. Поредното омаловажаване. Още един камък в стената, която издигаше помежду им. Тя не влезе в спор. Взе вилицата и започна да яде. Пилето беше леко пресушено, но тя дъвчеше механично, загледана през прозореца, където фаровете на преминаващите коли се плъзгаха като безмълвни сенки.
През нощта сънят не идваше. Лежеше по гръб и се взираше в тавана, мислейки за предстоящия ден. Иванка Пиринкиа щеше да пристигне с огромния си куфар, да се настани в тяхната спалня, а те двамата да се свият на походното легло в хола. Свекървата щеше да наставлява, а Георги — да кима послушно, сякаш няма съпруга, а само майка.
В седем сутринта Магдалена вече беше на крак. Взе душ, облече тъмния си делови костюм, който отдавна не бе изваждала от гардероба. В огледалото я гледаше бледо лице с хлътнали бузи и сенки под очите, но в погледа ѝ имаше решителност. Пъхна в чантата документите и телефона си.
— Къде си тръгнала толкова рано? — Георги се появи сънен на вратата.
— Казах ти. На среща.
— Магдалена…
— Ще се видим довечера — прекъсна го тя и затвори след себе си.
В асансьора извади телефона и отвори чата с леля Донка. „Може ли да мина днес? Трябва да поговорим.“ Отговорът дойде почти веднага: „Ела, момичето ми. Чакам те.“
Градът едва се разсънваше. Сивото февруарско утро не изглеждаше приветливо, но за нея въздухът носеше вкус на нещо ново.
Леля Донка живееше в краен квартал, в стара кооперация до парк. Магдалена пристигна малко преди девет — нарочно беше излъгала за часа на срещата. Първо ѝ трябваше разговор с човек, който няма да я съди.
— Влизай, че си премръзнала — посрещна я леля ѝ, оглеждайки я внимателно. — Отслабнала си. Очите ти са угаснали. Какво ти причинява този Георги?
Топлината в апартамента я обви. Магдалена свали палтото си и седна тежко на дивана. Донка, по-малката сестра на майка ѝ, беше от хората, които не увъртат. Шейсетгодишна, но стегната и енергична, с къса прическа и пронизващ поглед.
— Не знам накъде да поема — прошепна Магдалена. — Той вече е като копие на майка си. Днес тя идва за цяла седмица. А аз усещам, че повече не издържам.
— Щом ти тежи, тръгвай си — каза спокойно леля ѝ и хвана ръката ѝ. — Млада си, способна си. Светът не свършва с един мъж.
— Подготвям се — отвърна Магдалена и показа банковото извлечение на телефона си. — Три месеца отделям пари. Прехвърлих всички наши спестявания по сметката. Той още не подозира.
Донка подсвирна тихо.
— Сто и осемдесет хиляди лева? Браво на теб. Само внимавай да не разбере преждевременно.
— Затова бързам. Искам да наема жилище и да се изнеса без сцени.
Разговорът им продължи повече от час. Пиха силен чай, хапнаха бисквити. Леля Донка разказа за собствения си развод преди две десетилетия — как е търпяла и мълчала, докато не осъзнала, че животът не е репетиция.
Когато вече се канеха да станат, Донка се поколеба.
— Има нещо друго… Наскоро се видях с една позната — Маргарита. Работи в данъчното. Спомена ми, че е засекла Георги в мола с жена и малко дете. Момченце на около годинка, русичко. Той го носел на ръце, а до него вървяла млада, ефектна жена. Маргарита първо решила, че това си ти с осиновено дете, но после разбрала, че греши.
Магдалена застина. Чашата в ръцете ѝ натежа.
— Какво говориш?
— Може и да няма нищо — побърза да добави леля ѝ. — Колежка с племенник, знам ли. Но Маргарита твърди, че са се целували. По устата. А детето го наричало „тате“.
Останалата част от деня се разми в мъгла. Срещата с клиента мина успешно — обсъдиха интериор на ново кафене, а тя получи капаро от тридесет хиляди лева в брой. Пъхна сумата в чантата си и я усети като тежест. В главата ѝ се въртеше само една мисъл: Георги има друга. И дете.
Към пет следобед се прибра. Изкачи стълбите бавно, събирайки сили. Още от прага я лъхна аромат на прясно изпечен пай — знак, че Иванка Пиринкиа вече се е настанила.
— Ето я и снаха ми — посрещна я свекървата, бършейки ръце в престилката. — Разхождаш ли се, докато аз чистя и готвя в този хаос?
— Добър вечер, Иванка Пиринкиа — отвърна спокойно Магдалена и събу обувките си.
В кухнята Георги прелистваше нещо на телефона. Погледна я бегло.
— Как мина великата ти среща? — попита с ирония.
— Отлично. Получих аванс.
— Така ли? И колко ти „дадоха“?
— Тридесет хиляди лева.
Свекървата се обърна рязко от печката.
— Тридесет? За какво, ако смея да попитам?
— За проект на кафене — отвърна Магдалена и извади плика. — Ето ги.
Георги го взе и преброи банкнотите. По лицето му премина сянка на изненада, след това раздразнение.
— Добре. Ще ги прибавим към общите спестявания — каза и ѝ ги подаде.
— Не — отговори тя тихо, прибирайки парите обратно в чантата. — Това е моят хонорар. Ще го използвам за личните си нужди.
