— Какви „лични нужди“? — избухна Георги, рязко изправяйки се и тряскайки с длан по масата. — Ние сме семейство! Всичко е общо!
— Тогава ми обясни нещо — погледът на Магдалена се впи в него, спокоен, но леден. — Колко пари преведе миналия месец на Белла?
В стаята се разля тежка тишина. Лицето му побледня. Иванка Пиринкиа застина с чиния в ръце, сякаш я бяха заловили в крачка.
— Откъде ти… — започна той, но гласът му пресекна.
— Сто и двайсет хиляди лева — продължи Магдалена, усещайки как отвътре я стяга студ. — През януари бяха осемдесет. През декември — сто и пет. Проверих извлеченията по общата ни сметка, Георги. Мислеше, че не следя? Всеки месец пращаш сериозни суми на някаква Белла. А в основанията пише „за сина“, „за Борис за храна“, „за Белла за сметки“. Изглежда, че си поддържал цял втори дом.
Иванка Пиринкиа остави чинията, приближи се бавно и на устните ѝ заигра особена усмивка — нито засрамена, нито притеснена. По-скоро самодоволна.
— И какво от това? — произнесе тя спокойно. — Георги има син. Истински наследник. Здраво, силно момче, умно. На една годинка е. А ти какво даде на сина ми за три години брак? Нищо. Дори дете не можа да му родиш.
Магдалена я гледаше, сякаш не чуваше добре.
— Вие… знаели сте?
— Разбира се, че знаех — отвърна свекървата, настанявайки се и сипвайки си чай. — Даже аз ги запознах. Преди две години. Белла работи при него — секретарка е. Млада, здрава, не като теб. Забременя почти веднага. Родила без проблеми. Ето това наричам жена!
— Мамо… — опита се да я прекъсне Георги, но тя го смълча с жест.
— Нека чуе. Магдалена, скъпа — обърна се тя към нея, а в очите ѝ проблесна открита неприязън, — ти наистина ли си въобразяваше, че си достойна за съпруга на сина ми? Три години без дете. Не готвиш като хората, домът ти не блести, а вечно си намръщена.
— Не мога да забременея, защото Георги има здравословен проблем! — изстреля Магдалена. — Правихме изследвания. Лекарите казаха…
— Глупости! — удари по масата Иванка Пиринкиа. — Синът ми е напълно здрав! Доказателството е Борис. Живо копие на баща си!
Георги седеше с наведена глава. Мълчеше. Не я защити. Не отрече. Само тишина — страхлива и удобна.
— Значи… и двамата сте ме лъгали — гласът на Магдалена трепереше, но тя не се разпадна. — Три години. Ти ми изневеряваше, имаш дете от друга жена, прехвърляше нашите пари натам. А майка ти е знаела и е съдействала. Докато аз трябваше да чистя, да готвя и да се усмихвам благодарно.
— Ти си наивницата — изсмя се свекървата. — Мислиш ли, че не сме забелязали твоята тайна сметка? Георги отдавна видя преводите. Чакахме да се издадеш. Сто и осемдесет хиляди, нали? Това са семейни средства. Ще ги върнеш.
— Няма — отвърна Магдалена твърдо, грабвайки чантата си. — Спечелих ги с труда си, докато вие крояхте номера зад гърба ми.
— Няма да мръднеш оттук — най-сетне проговори Георги. — Апартаментът е на мое име. Колата също. Ти нямаш нищо.
— Имам достойнство — отвърна тя. — И разум, за разлика от вас.
Обърна се към вратата. Сърцето ѝ биеше лудо, ръцете ѝ се разтрепериха, но не спря. Грабна палтото си, нахлузи ботушите.
— Спри! — настигна я Георги в коридора и я сграбчи за ръката. — Ще върнеш парите! Чуваш ли ме?
— Пусни ме! — опита се да се освободи, но хватката му беше силна.
— Георги, задръж я! — извика от кухнята Иванка Пиринкиа. — Не я оставяй да избяга!
В този миг входната врата се отвори. На прага стоеше съседът Димитър с торба за боклук. Погледът му обходи сцената — Георги, впил пръсти в ръката на жена си, пребледнялата Магдалена, свекървата, кипяща от гняв.
— Всичко наред ли е? — попита тихо той.
— Да — каза Магдалена, рязко освобождавайки се. — Тъкмо си тръгвам.
Излезе на стълбището и почти се затича надолу. Георги не я последва — вероятно не искаше свидетели. Студеният въздух навън я блъсна в лицето. Вървеше бързо, без да се обръща. Едва след две пресечки спря, облегна се на стената на една сграда и пое дълбоко въздух.
Извади телефона си и набра Донка.
— Напускам го — прошепна, когато леля ѝ вдигна. — Още днес. Мога ли да остана при теб?
— Разбира се, момичето ми — гласът отсреща беше топъл и сигурен. — Ела. Ще измислим как да продължиш нататък.
Магдалена се огледа. Градът кипеше в обичайния си ритъм — коли профучаваха, хора бързаха. Някъде тук живееше Белла с малкия Борис — извънбрачният син на Георги. И свекърва, която се гордееше с това повече, отколкото би се радвала на законен внук.
Добре че беше прехвърлила парите навреме. Добре че не се беше оставила да я приспят с приказки за „семейство“.
Две седмици Магдалена остана при Донка. През това време намери малък едностаен апартамент в нов квартал, подписа договор за наем и пренесе малкото си багаж — дрехи, лаптопа, документите. Георги звънеше всеки ден — първо със заплахи, после с молби и обещания за промяна. Тя не се подлъга. Лъжите бяха твърде много.
Иванка Пиринкиа също не замълча. Съобщенията ѝ бяха пълни с обиди — егоистка, неблагодарна, бездетна. В последното заплаши, че Георги ще подаде молба за развод и ще си върне всички пари. Магдалена блокира номера ѝ и за пръв път от дни усети облекчение.
Поръчката за дизайна на кафенето тя довърши в края на месеца и получи остатъка от договорения хонорар.
