…А към нотариуса, разбира се.
Тя не просто настояваше – притискаше ме хладнокръвно и последователно, без да ми остави дори ден въздух за скръб.
— Добре — отвърнах тихо.
— И още нещо — добави Снежана Петрова с привидна небрежност. — Адвокатът ми, Пламен Георгиев, желае да се срещнете. Готов е да ви предложи определена сума… като жест на добра воля.
„Жест на добра воля.“ Така наричаха цената на брака ми с Радослав. Обезщетение за годините, които бях прекарала до него.
Разтворих готварската книга на страница 112. Рецептата за „Царска рибена чорба“. До заглавието имаше кръгче, очертано с молив от Радослав.
„Продукти: есетра – 1 брой (голяма). Бяла риба – 2 броя (по-дребни). Лук – 3 глави. Корен магданоз – 40 г.“
Това не беше просто рецепта. Беше код. Радослав мислеше като програмист дори у дома. Страницата, редът, броят на думите — всичко сочеше към банков сейф. Там се пазеха оригиналните документи, извлеченията, достъпите.
— Елица, слушаш ли ме? — гласът на свекърва ми прозвуча раздразнено.
— Слушам. Ще чакам оценителя.
Точно в два следобед мъжът дойде. Малко след него, без покана, пристигна и Снежана Петрова. Държеше се така, сякаш апартаментът вече ѝ принадлежеше.
— Вижте паркета, масивен дъб — обясняваше тя. — А изложението е изцяло южно, много светлина.
Разхождаше го из стаите, в които още ехтеше животът ни с Радослав, и без капка свян представяше спомените ни като стока. Аз останах в кухнята, прелиствайки книгата, сякаш нищо не ме засягаше.
— Утре в десет Пламен Георгиев ви очаква в кантората си — подхвърли тя на излизане. — Не закъснявайте. Той не обича да го карат да чака.
На следващата сутрин се озовах в луксозен офис в центъра на София. Самият Пламен Георгиев беше безупречно облечен, с усмивка, която повече приличаше на хищническа гримаса.
— Госпожо Димитрова, заповядайте. Както ви е известно, няма завещание. Съгласно закона единственият наследник е майката — Снежана Петрова.
Побутна към мен папка.
— Въпреки това клиентката ми проявява щедрост. Готова е да ви изплати сто хиляди лева, ако подпишете декларация, че нямате и няма да имате претенции.
Сто хиляди. За жилище за милиони. За бизнеса на Радослав. За целия ни съвместен живот.
Погледнах го и продължих да играя ролята на съсипаната вдовица.
— Аз… трябва да помисля — прошепнах.
— Помислете бързо — усмивката му се разшири. — Подобни предложения имат срок на валидност.
— Това е повече от справедливо — намеси се Снежана Петрова. — Радослав би одобрил начина, по който се грижа за теб.
Прибрах се у дома с усещането, че планът ми върви по разписание. Повярваха в слабостта ми. Отново отворих книгата — този път на „Курник“. „Бутер тесто — 500 г. Брашно — 1 чаша. Яйца — 3 броя. Да се сварят твърдо.“
„Да се сварят твърдо.“ Това беше сигналът. Време за действие.
Седнах пред лаптопа на Радослав. Те още не подозираха, че аз вече подготвям основното ястие.
На третия ден Снежана Петрова се появи с подкрепление — двама яки хамали стояха зад нея.
— Надявам се, че си събрала личните си вещи — каза тя сухо. — Нямам намерение да чакам. Мебелите засега остават. Но този боклук — погледът ѝ се плъзна по купчината книги на масата — може спокойно да се изхвърли.
Очите ѝ се спряха върху готварската книга най-отгоре. Усмихна се презрително и я хвана с два пръста.
— И това заминава. Вечно с тези рецепти… Наистина ли си мислеше, че пътят към сърцето на сина ми минава през стомаха? Колко наивно, Елица.
Замахна към отворения чувал за отпадъци.
В същия миг нещо в мен се прекърши. Ролята на смазаната от мъка жена приключи.
— Не — казах спокойно. — Не пипайте това.
