Гласът ми отекна твърдо и рязко. Дори хамалите, които допреди миг шумоляха с найлоните, застинаха на място. В него нямаше нито сълзи, нито молба — само студена решимост.
Снежана Петрова ме изгледа с недоверие.
— Ти ще ми нареждаш? В моя дом?
— Това не е вашият дом. И никога не е бил — пристъпих спокойно към нея, измъкнах книгата от отслабналите ѝ пръсти и задържах погледа ѝ. — Дотук беше.
Отидох до масата, взех телефона си и набрах Пламен Георгиев.
— Добър ден, господин Георгиев. Елица Димитрова се обажда. Обмислих щедрото ви предложение. Отказвам го.
Отсреща настъпи гробна тишина.
— Всъщност имам друго предложение. Искам да обсъдим рецептата за „Великденски козунак“ от страница двеста и четири. По-специално съставката „екзотични захаросани плодове — дванадесет броя“.
Направих кратка пауза.
— Струва ми се, че тя има пряка връзка с офшорната сметка на Радослав Петров в Кипър. Онази, за която вие, разбира се, нищо не знаете. Така ли е?
Мълчанието натежа. Свекърва ми ме гледаше с широко отворени очи. Самоуверената ѝ маска започна да се пропуква.
— Имате двадесет и четири часа да се свържете с мен и да обсъдим условията на истинското завещание. В противен случай моят адвокат ще уведоми Националната агенция за приходите. И не само българската. Дочуване.
Затворих. Погледнах към вцепенената Снежана Петрова и към двамата мъже.
— Излезте. Всички.
Те се изнизаха почти на пръсти. Вратата щракна тихо. Останах сама. Предястията приключиха. Време беше за основното.
Телефонът звънна след по-малко от час. Гласът на Пламен Георгиев, който вчера преливаше от самодоволство, сега звучеше напрегнато и пресекливо. Срещата беше насрочена за следващата сутрин в кантората му.
В десет без минута вече бях там. Облечена в строг тъмен костюм, с прибрана коса. В ръката си държах единствено готварската книга.
В заседателната зала ме чакаха. Снежана Петрова седеше прегърбена, лицето ѝ бе посивяло. Адвокатът се опитваше да изглежда овладян, но нервните му движения го издаваха.
— Да пропуснем любезностите — казах и поставих книгата върху лъскавата маса. — Нямаме много време.
Отворих я на произволна страница.
— „Телешки бъбреци — двеста грама. Да се накиснат в три води“ — прочетох и вдигнах очи към него. — Три превода към сметка в Цюрих. Преди две години. Госпожо Петрова, синът ви крил ли е тези средства от вас? Или вие сте ги крили от данъчните заедно с адвоката си?
Свекърва ми се обърна към него, шокирана. Той пребледня.
— Това е… недоразумение.
— Не. Това е основание за наказателно производство — разлистих нататък. — „Рибен пай с визига. Сушена визига — половин килограм. Да се накисне цяла нощ, за да се отмие солта.“ Интересен детайл. Особено когато се съчетае с търговски имот, купен на името на подставено лице. Нали така, господин Георгиев?
Той се отпусна тежко в стола си. Осъзна истината. Книгата не беше просто сборник с рецепти. Беше подробен финансов дневник на Радослав Петров. Неговата застраховка срещу предателство.
Снежана Петрова бавно се обърна към адвоката.
— Ти знаеше? Всичко ти е било известно и си мълчал?
— Госпожо Петрова, не е това, което си мислите… — запелтечи той, предавайки я за части от секундата.
— Достатъчно! — извика тя, а в гласа ѝ се смесиха ярост, унижение и болезнено прозрение. Най-сетне разбра, че и тя е била пешка.
Оставих ги да понесат удара на истината, след което продължих спокойно:
— Условията на Радослав Петров са пределно ясни. Всичко е описано черно на бяло и не подлежи на тълкуване.
