— Нотариусът е повикал всички наследници, а аз каква съм — случайна минувачка ли?! — Ясмина Орлова стоеше на прага на апартамента и стискаше в ръката си смачканото писмо, което току-що бе извадила от пощенската кутия.
Зад гърба ѝ се извисяваше свекърва ѝ — Радка Любомирова. Тя се беше надвесила заплашително, като буреносен облак, готов всеки миг да се разрази. В погледа ѝ проблясваше откровена неприязън, а във въздуха на тясното антре сякаш се беше сгъстило напрежение.
Ясмина едва се държеше. Преди три дни беше починала бабата на съпруга ѝ Кирил Борисов — Снежана Костова. Единственият човек в това семейство, който я приемаше без резерви. Възрастната жена винаги заставаше на страната на снаха си, омекотяваше острите думи на Радка и често повтаряше, че Ясмина е най-хубавото нещо, което се е случвало на нейния Кирил. Сега тази защита беше изчезнала завинаги, а свекървата дори не се опитваше да прикрива враждебността си.
— Нямаш никакво право! — изсъска Радка, разперила ръце така, че да препречи изхода. — Това си е наш семеен въпрос! Баба ти Снежана е оставила всичко на Кирил, не на теб!
Погледът на Ясмина се спусна към листа. Името ѝ стоеше ясно изписано редом с това на съпруга ѝ. Нотариусът Лъчезар Маришки ги канеше и двамата за обявяването на завещанието. Това означаваше само едно — Снежана Костова я беше включила. Може би ѝ беше завещала нещо дребно — спомен, украшение, стар порцеланов комплект. Стойността нямаше значение. Важното беше, че до последния си дъх бабата бе мислила и за нея.
— Поканата е и на мое име — каза спокойно Ясмина, с усилие да запази равен тон. — Ще присъствам.
Лицето на Радка пламна. Тя сви юмруци, кокалчетата ѝ побеляха.
— Само през трупа ми! — процеди тя. — Малко ли ти беше, че ми отне сина и го измъкна от родния му дом? Сега и към наследството на майка ми посягаш! Пари ти трябват, друго не те интересува!
Думите прорязаха Ясмина като шамар. Седем години тя понасяше подмятания, намеци и откровени обиди. Опитваше се да бъде мила, носеше подаръци, помагаше в домакинството, когато гостуваха. Всичко напразно. За Радка тя винаги щеше да бъде чуждата — жената, която е „откраднала“ сина ѝ.
— Не съм ти отнела никого — отвърна тихо Ясмина. — Кирил сам избра. Ние се обичаме.
— Обичате се? — изсмя се свекървата с презрение. — Ти изобщо знаеш ли какво е любов? Любов е майката да не спи нощем, да жертва всичко за детето си! А ти просто се възползваш от моя син!
В този момент от вътрешността на апартамента се появи Кирил Борисов. Висок и широкоплещест, той изглеждаше съсипан. Смъртта на Снежана Костова го беше разтърсила — тя го беше отгледала, след като баща му бе напуснал семейството. Кирил хвърли поглед към майка си, после към съпругата си, и в очите му проблесна раздразнение.
— Мамо, стига — промърмори той уморено. — Ясмина ще дойде с нас.
Радка се завъртя рязко към него, сякаш ужилена.
— Кириле! Как можеш да говориш така? Това е нашата баба, нашият род! Какво общо има тя…
— Мамо! — прекъсна я той по-рязко. — Ясмина ми е жена. Тя също е част от семейството.
Но в гласа му липсваше твърдост. Не беше защитна позиция, а по-скоро опит да предотврати нов скандал. Ясмина го усети ясно и горчивина се настани в гърдите ѝ. Дори сега, когато обидите бяха явни, той не застана истински зад нея.
До нотариалната кантора тримата пътуваха мълчаливо. Кирил беше зад волана, Радка седеше отпред до него, а Ясмина — на задната седалка, като нежелан спътник. По пътя свекървата не спираше да говори колко силно Снежана е обичала единствения си внук, как винаги го е поставяла над всичко. За снаха си тя не обели и дума, сякаш присъствието ѝ беше незначително.
Кабинетът на Лъчезар Маришки се намираше в старинна сграда в центъра на града. Самият нотариус — възрастен мъж с меки черти и проницателни очи зад очилата — ги покани да седнат около кръгла маса. След като подреди папката с документите пред себе си, той ги изгледа внимателно.
— Най-напред приемете искрените ми съболезнования — произнесе той с равен, уважителен глас. — Снежана Костова беше изключителна жена. Имах честта да я познавам дълги години.
Радка подсмръкна и притисна кърпичка към очите си. Кирил стисна зъби, за да удържи емоциите си. Ясмина наведе глава и преплете пръсти в скута си, усещайки как напрежението в стаята става все по-плътно.
