В гърдите ѝ нещо се разпадна окончателно. Той наистина я молеше да се откаже. След всичките унижения, след думите, с които я беше смазал и беше заявил, че е „никой“, сега очакваше от нея жертва.
— Семейство? — повтори тихо Ясмина Орлова, а гласът ѝ прозвуча по-студено от всякога. — За кое семейство говориш, Кириле? За онова, в което седем години ме третираха като домашна помощница? Където майка ти не пропускаше случай да ми напомни, че не съм достойна за безценния ѝ син? Или за онова, в което собственият ми съпруг никога не намери смелост да застане зад мен?
— Ясмина, недей така…
— Не — прекъсна го твърдо тя. — Леля Снежана Костова не ми остави този апартамент случайно. Тя отлично знаеше, че това е единственият ми щит срещу вас. Срещу натиска на майка ти и срещу твоето безгръбначие. И няма да се откажа от него.
— Чу ли я! — избухна Радка Любомирова с фалшиво възмущение. — Ето я истинската ѝ същност! Алчна и пресметлива!
Ясмина се обърна към свекърва си. В погледа ѝ вече не трептеше нито страх, нито желание да се хареса. Останали бяха единствено изтощение и ясна решимост.
— Радка Любомирова, знаете ли кое е най-тъжното? Че цели седем години се опитвах да ви спечеля. Преглъщах обидите, търпях нападките ви, мълчах, когато ме унижавахте. И за какво? Заради Кирил, който дори сега не може да каже една дума в моя защита. Но най-накрая разбрах нещо — проблемът никога не е бил в мен. Вие просто не можехте да понесете мисълта, че губите контрол над сина си.
После погледът ѝ се спря върху Кирил Борисов.
— А ти… ти така и не порасна. Остана си маминото момче, което още не е прерязало пъпната връв. Леля Снежана го виждаше ясно. Знаеше, че няма да ме защитиш. Затова ми осигури място, където да дишам спокойно — далеч от вашата отровна среда.
— Как смееш да говориш така! — писна Радка.
Но Ясмина вече не ѝ обръщаше внимание. Тя се насочи към нотариуса.
— Господин Маришки, какви са следващите стъпки, за да приема наследството?
Лъчезар Маришки кимна делово.
— Трябва да подадете писмено заявление за приемане. Ще подготвя документацията. След изтичане на шестмесечния срок ще получите удостоверение за право на собственост.
— Добре. Нека започнем още сега.
Следващият час премина в напрегната тишина. Химикалът ѝ драскаше по листовете, докато Радка и Кирил стояха встрани, мрачни и враждебни. Когато всичко приключи, Ясмина прибра копията си и се отправи към вратата.
— Ясмина! — извика след нея Кирил.
Тя спря, без да се обръща.
— Ако излезеш оттук и задържиш апартамента… между нас няма да остане нищо.
Бавно се завъртя към него. Гледаше мъжа, когото бе обичала седем години, и ясно виждаше избора му. Той вече беше направен — в полза на майка му, в полза на удобството, в полза на вечната зависимост.
— Между нас всичко приключи в мига, когато ме нарече „никой“ — отвърна спокойно тя. — Жилището няма нищо общо.
И напусна кантората, оставяйки ги зад себе си.
Навън я посрещна яркото есенно слънце. Ясмина вдигна лице към светлината и за първи път от години усети лекота. Да, бракът ѝ се беше разпаднал. Да, губеше съпруга си. Но печелеше себе си. И дом — истински дом, в който никой няма да я принизява.
Извади телефона си и набра Полина Лъвова.
— Ало, Поли? Спомняш ли си, че търсехте счетоводител във фирмата? Готова съм да дойда на интервю… Да, с Кирил всичко приключи… Ще ти разкажа на живо. Идвам.
Затвори и се усмихна. Новият ѝ живот започваше в този миг. Живот, в който няма да бъде нечия снаха или нечия сянка. Щеше да бъде просто Ясмина Орлова — силна, независима жена със собствен покрив и собствен път.
А в задушната кантора зад гърба ѝ Радка Любомирова продължаваше да сипе обвинения, докато Кирил напразно се опитваше да я усмири. Те получиха своето — по милион лева всеки. Но апартаментът, символът на влияние и превъзходство, остана за онази, която смятаха за чужда. И това ги изгаряше повече от всяка загуба.
Ясмина обаче вече не носеше тази тежест. Леля Снежана не ѝ беше завещала просто имот. Беше ѝ подарила свобода. А този път тя нямаше намерение да я изпуска.
