„…ако някой реши да оспорва волята ми, да знае — бях в пълно съзнание и отлично помнех всеки един от вас.“
Записът угасна. В кабинета настъпи глуха тишина. Радка Любомирова стоеше като вцепенена, с полуотворени устни, сякаш думите ѝ бяха заседнали в гърлото. След няколко секунди бавно извърна глава към Ясмина. В погледа ѝ гореше такава ярост, че младата жена инстинктивно пристъпи назад.
— Ти… — изсъска свекървата. — Ти съсипа това семейство! Първо ми отне сина, а сега и имота!
— Мамо, стига… — обади се Кирил Борисов, но гласът му звучеше напрегнато, почти чуждо.
— Да спра ли? — кресна Радка. — Жена ти току-що ни лиши от всичко! Този апартамент трябваше да бъде твой! Твой, разбираш ли?!
И тогава Кирил направи нещо, което Ясмина изобщо не очакваше. Вдигна очи към нея. В тях се четеше не просто объркване, а наранена гордост… и нещо като съмнение.
— Ясмина, ти знаеше ли? — попита тихо. — Знаеше ли, че баба ще прехвърли жилището на теб?
Сърцето ѝ сякаш пропадна.
— Как можеш да ме питаш това? Не, разбира се! Нямах представа!
— А ходеше ли при нея, когато аз бях на работа? — продължи той със странно хладен тон. — Посещаваше ли я сама?
— Да, ходех! Пазарувах ѝ, готвех, чистех! Беше сама, Кириле, имаше нужда от човек до себе си!
— И нито веднъж не спомена, че прекарваш толкова време там — каза той, сякаш отбелязваше факт.
Ясмина го гледаше и едва го познаваше. Наистина ли вярваше, че тя се е доближила до Снежана Костова с користна цел?
— Не ти казвах, защото не исках да се чувстваш виновен! Работиш непрекъснато, изтощен си. Аз имах възможност да ѝ помагам — това е всичко!
— Колко благородно звучи — намеси се отровно Радка. — Милата самарянка! И накрая — апартамент за стотици хиляди!
— Това е абсурд! — избухна Ясмина. — Обичах баба Снежана! Тя ми беше като родна баба, каквато никога не съм имала! Ходех при нея, защото не можех да я оставя сама! Защото вие — тя стрелна свекърва си с поглед — намирахте време за половин час веднъж месечно! А ти, Кириле, все беше зает!
— Не смей да ни обвиняваш! — изрева Радка. — Ние я уважавахме и обичахме!
— Обичахте удобството ѝ, не нея! — Ясмина вече не се сдържаше. — Харесвахте идеята за наследството, за квадратните метри и спестяванията. Но самата нея — живия човек — я бяхте оставили да се дави в самота. Знаете ли какво ми казваше? Че съм единственият човек, който идва без задължение, без сметки, просто да изпием чай и да поговорим. Че с мен не се чувства изоставена.
— Достатъчно! — изкрещя Кирил и скочи на крака. — Недей да се изкарваш светица! Баба беше наша кръв, а ти… ти си никоя!
Думата я проряза по-болезнено от шамар. Никоя. След седем години брак, след всичко преживяно заедно — това ли беше мястото ѝ?
— Никоя? — повтори тихо тя. — Аз съм ти съпруга, Кириле. Това няма ли никаква стойност?
Той отмести поглед. Радка веднага се възползва от колебанието му.
— Съпруга! — изплю тя през зъби. — Истинската жена мисли за мъжа си. Подкрепя го! А ти го лиши от наследството му!
— Не съм отнемала нищо от никого!
— Лъжеш! Всичко си изчислила! Подмазвала си се на възрастната жена, за да те впише в завещанието!
— Моля ви — намеси се нотариус Лъчезар Маришки с твърд, но спокоен глас. — Документът е изготвен напълно законосъобразно и няма правно основание да бъде атакуван. Снежана Костова е била в пълна дееспособност и е взела решението си самостоятелно.
— Ще заведем дело! — отсече Радка. — Ще докажем, че тази… особа е измамила майка ми!
— Имате право да опитате — кимна нотариусът. — Но ви предупреждавам: видеозаписът и медицинските удостоверения ясно потвърждават състоянието ѝ.
Свекървата сграбчи ръката на сина си.
— Хайде, Кириле! Нямаме работа тук!
Той обаче не помръдна. Стоеше срещу Ясмина и в очите му се бореха противоречиви чувства — обида, съмнение, но и нещо като гузност.
— Ясмина… — започна несигурно. — Може би… може би ще се откажеш от апартамента? В името на семейството?
Тя го гледаше мълчаливо, а в гърдите ѝ нещо тежко и необратимо започваше да се пропуква.
