Лъчезар Маришки разтвори папката с премерено движение и прокара пръсти по страниците, сякаш искаше още веднъж да се увери в съдържанието им.
— Снежана Костова е оставила завещание — произнесе той спокойно. — Документът е изготвен преди два месеца при пълно спазване на закона. Разполагаме и с медицински удостоверения, че към онзи момент тя е била в отлично психическо състояние и напълно адекватна.
Кашля леко, след което започна да чете с равен тон:
— „Аз, Снежана Костова, в пълно съзнание и с ясна памет, разпореждам следното: притежаваното от мен тристайно жилище, намиращо се в град София, на улица „Садова“ №15, апартамент 42, завещавам на внучатата си снаха — Ясмина Орлова.“
Настъпилата тишина беше толкова плътна, че сякаш заглуши дори шума отвън. Ясмина бавно вдигна поглед, убедена, че не е чула правилно. Апартаментът? На нея? Този имот в центъра струваше цяло състояние — сума, за която мнозина само мечтаеха.
Радка Любомирова първа излезе от вцепенението си. Тя рязко се изправи и столът зад нея се прекатури с трясък.
— Това е фалшификация! — извика тя, гласът ѝ трепереше от гняв. — Невъзможно е! Снежана никога не би оставила дома си на тази… на тази чужда жена!
Нотариусът я изгледа над рамките на очилата си, без да повиши тон.
— Уверявам ви, госпожо, документът е автентичен. Освен това покойната е приложила лично писмо, в което обяснява мотивите си. Желаете ли да го прочета?
— Четете! — отсече Радка с пресипнал глас.
Лъчезар извади запечатан плик, отвори го внимателно и разгъна листа.
— „Скъпи мои, знам, че решението ми ще ви изненада, особено теб, Радке. Но моля ви, изслушайте ме. Ясмина спечели сърцето ми още в деня, когато Кирил я доведе у дома. Тя е честна, грижовна и трудолюбива. Обича внука ми не заради името или парите му, а заради самия него. Виждах как го подкрепя и как стои до него в трудни моменти.
Радке, ти си майка на Кирил и винаги ще бъдеш част от семейството ми. Но така и не прие избора му. Ревността и желанието ти да контролираш всичко тровят живота на младите. Кириле, сине, ти си добър човек, ала често се колебаеш и не умееш да поставяш граници. Разкъсваш се между съпругата и майка си, а това руши дома ви.
Оставям апартамента на Ясмина, защото искам тя да има сигурност. Нека това бъде нейното убежище — място, където е стопанка и където никой няма право да я унижава или гони.
Паричните ми спестявания — приблизително два милиона лева — разпределям поравно между Кирил и Радка. Сумата е напълно достатъчна, за да живеете спокойно. Не позволявайте алчността да ви заслепи. Животът е твърде кратък, за да го пилеем в омраза.
Ясминче, скъпо мое момиче, бъди щастлива. Ти заслужаваш обич и уважение. Не допускай никой да те убеждава в противното.
С обич — баба Снежана.“
Когато нотариусът свърши, листът остана неподвижен в ръцете му. В стаята се разля тежко мълчание. Ясмина седеше като вцепенена, а по бузите ѝ безшумно се стичаха сълзи. Снежана… тя не просто я беше приела — беше я защитила дори отвъд живота си.
Кирил не откъсваше поглед от масата. Лицето му беше напрегнато, челюстта — скована. Вътре в него бушуваше буря, но той мълчеше, опитвайки се да подреди мислите си.
Радка обаче трепереше от ярост. Гърдите ѝ се повдигаха тежко, а очите ѝ святкаха.
— Тя я е манипулирала! — изригна внезапно и посочи Ясмина с обвинителен пръст. — Тази хитра… промъкнала се е в доверието на възрастната жена! Накарала я е да подпише!
— Госпожо — отвърна хладно Лъчезар Маришки. — Лично присъствах при изготвянето на завещанието. Снежана Костова беше напълно адекватна и вземаше решенията си самостоятелно. Дори предвиди възможни спорове и настоя всичко да бъде заснето на видео. Ако желаете, мога да ви покажа записа.
— Пуснете го! — почти изръмжа Радка.
Нотариусът отвори лаптопа си и обърна екрана към тях. На видеото се появи Снежана — седнала в същия кабинет, изправена и със спокоен, ясен поглед.
„Аз, Снежана Костова, заявявам, че това завещание съставям по собствена воля, без какъвто и да било натиск. Оставям апартамента си на снаха си Ясмина, защото вярвам, че това е справедливо. Тя е най-хубавото нещо, което се случи на нашето семейство през последните години. И ако някой се опита да оспори решението ми…“
